Георги Коновски
От деня (8)

* * *

Вървя с кучето през пазара. Няма хора, лесно минаваме. Виждам жена… Няма да я опиша — все пак, спада биологически към нежния пол. С нея момче. Тя се разкрещява:

— Махай го това куче… Детето се плаши…

— Госпожо — казвам учтиво, — кучето е малко, на верига дори е, кокер шпаньол е, не е агресивна порода, не е забранено присъствието му тук…

— Нееее… Ще уплаши детето…

Ами ядосах се. И не сдържах острия си език:

— Няма да се уплаши. Смелчага е, щом от майка си не се плаши…

Оная застина с отворена уста. И премълча. Първа разумна постъпка за последните пет минути…

А пред магазина насреща ни защапука момченце — нейде година имаше. Майка му се усмихва, аз й казвам:

— Няма страшно, кучето е закусвало. А и обича децата с горчица или кетчуп. Най-много да го удави с близане…

Тя се смее:

— Той много обича кучетата…

В което време малкото прегърна кучето. То — високо колкото момченцето, стои, не мърда…

Две майки… И различни в бъдещето деца…

* * *

Върнах се от пътуване. Пет дена не съм излизал с кокера. А той е толкова неуправляем… Жена ми изобщо не може да се справя с него. Мен ме слуша — аз действам по сталински…

Но…

Първата сутрин — проблем след проблем…

Опитва се да ме влачи. Накъдето се сети. И когато му скимне.

Което не отговаря на моите виждания и намерения. И прилагам твърда ръка в управлението. На моменти кокерът направо увисва във въздуха при опит да скочи и се юрне нейде си…

Влезе във форма, схвана, че правилата са възцарени отново. Поне при мен…

А аз се чудя на акъла на животното. Що за безсмислени опити — при положение че на врата ти има яка верига?

Инстинкт срещу реалност…