Георги Коновски
От деня (63)

* * *

Таман ми подава вестникът жената от павилиона и ръката й спира. После казва: „Ей ги пак…“.

Обръщам се. По главната се движат доста хора — десет часа е, лято, но веднага разпознавам за кого иде реч.

Двамка. Той и тя.

Черен циганин, на 60 най-малко, с гола глава и официален анцуг.

Бяла рускиня, нейде четиридесетака, развяваща буйна коса.

Лепнала се на мургавия, мляще го старателно…

И му шепне — ама така, че се чува чак до нас. Нейде двадесетина метра само.

„Хочу, хочу…“

Оня бърка в джобчето на анцуга, вади някакви пари и й ги подава. Тя пак го мляще старателно…

Стоят…

И всички ги гледат.

От отсрещното кафене, минаващите майки, баби, лелки, дечица, забързани хора…

На витрините се виждат физиономиите на любопитните продавачки — най-после нещо да оживи скучния ден…

„Откато сложих вестниците минават… Може пет или шест пъти… И все му вика «Хачу», а той й дава пари…“

Бе, чудя се, щом има пари — какво го е ударил на кърска любов? Или по-скоро — на булевардна?

Да иде, да си вземе стая в хотела… Не е като едно време — дето и с жена ти не те пускат в една стая…

Да иде — ама кой ще го види?

Така е на пирамидата на славата си. Всички любопитни на центъра — а то кой не е любопитен да види тоя идиот, даващ пари на… Ясно каква, защо да се лъжем?

Ще кажете — любов…

Любов, я…

Явно тая жена много, ама много обича парите — за да се мята като пъстърва на примамка върху черния и дърт циганин…

И тоя обича славата — поне както я разбира. Всички да го гледат. И, както си представя — да му завиждат.

Макар, според мен, само един мой познат, кожен лекар, да завижда. На колегата си, който ще поеме после пациента…

Лято…

Скука…

Провинциални забавления…

Като си нямаме протести…