Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Във времето

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2021

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14122

История

  1. — Добавяне

* * *

Излизам от входа и срещам една позната. Носи в ръце кастронче, от някогашните, дето им викаха и сефери — за пренасяне на храна.

А тя ми обяснява. Приготвила бобец, натурален, та го отнася на баща си. Пенсиониран полковник, беше някакъв общински шеф. И най-сериозно ми казва — „Трябва! Горкият, няколко дни вече на печени пържоли кара, няма кой да му сготви“…

И се подхилих, вътрешно, и едва се сдържах да не поднеса съжаленията си към горкия номенклатурчик, принуден да оцелява само с мръвки…

Абе…

* * *

Разболя се жената, от която купувам вестниците. Разболя се, отиде във Варна, сложили й стенд, изкара болнични доста…

Преди да замине, представи ме на заместничката. Оная имаше вече списък на редовните купувачи — с отбелязано кой какво взема всеки ден. Съответно — запазено…

Минах на другия ден рано, взех вестника.

Спортен, защото в него има портрети на играчи на „Левски“ — малко юбилейно мероприятие, в чест на стогодишнината. Чета, спомням си — за времето, когато имаше футболисти, а не… Добре, добре… Няма да употребявам мръсни уж думи…

И оставих пари за два дни — ако се забавя, да не затруднявам жената при отчитането. Тя пази вестниците — вече са и платени… Пък аз не чета някакви новини, статиите-портрети може и да почакат.

Така се случи, че на другия ден отидох, но нея я нямаше. Само някакъв пенсионер. Който претърси павилиона, обаче не намери нищо.

Викам си — сигурно ги е сложила някъде, няма проблем, ще ги взема.

На следващия ден — пак я няма. Старецът пак нищо не знае.

Не оставих пари. Намерих си другаде вестника.

На третия ден минавам. А тя ми предлага новия брой. Казах й, че вече вземам от друго място.

Беше искрено поразена… Ама защо? Тя оставила вестниците, но нещо станало, та…

Ни вестници, ни парите ми връща. Да, 1,20 лева — дребна работа, но е въпрос до принципа.

Казах й го, а тя даже се обиди…

Ееее, за някакъв 1,20 лева ли съм… Що се излагам…

Извинете, ще съм искрен.

Теглих й една…

И заминах…

Тия дни видях, че титулярката се върнала. Пак ми пази пресата, всичко е наред, проблеми няма…

Дето се вика — до хората е…

* * *

Първото, което видях в Бяла Слатина, беше пързалката. Ледена пързалка. Опната на градския площад. Ограда, висока около метър, зад нея заледено пространство — нейде седем-осем на четиридесетина метра. Агрегат — неспирно бучащ. И деца. Много деца. Имаше и възрастни, но повечето наблюдаваха за пързалящите се, а някои дори припкаха по леда и подкрепяха хлъзгащото се поколение.

Градът е малък. Подобни пързалки има при нас — на тенискортовете ги опват зиме. Но не мислех, че и в Бяла Слатина ще има. А то — втора зима подред. Със запалването на елхата, открили и пързалката.

Деца до седем години безплатно, големите по левче, възрастните пет лева…

Предполагам — защото възрастните са по-чупливи и по-трудно се вдигат от леда.

Но възрастни, както отбелязах, нямаше. Може би вечер се появяват някои от трудовата младеж, както викахме едно време…

Както и да е — хубаво е присъствието на пързалката…

* * *

Вървях си мирно и тихо, никого не закачах, с нищо не предизвиквах никого…

И — удар от черните небеса. Далечният ми първи братовчед…

Видял ме от кабинета си в старото читалище и решил, че трябва да ме види… Ама Провидението не си гледа работата и ме наказва. Защо?

„С какво се занимаваш? — пита. — Не ми казвай за писане, знаеш, че книгите ти не чета…“

„Е — отговорих му в този стил, — те книгите са за интелигентни хора. Пък и трябва да се научиш да четеш. Не е много трудно…“

Възмути се: „Знам да чета…“.

„Знаеш азбуката — пояснявам му. — А да четеш е изкуство и труд едновременно. Иска се и база — акъл…“

Смени темата, разбра, че на тоя хлъзгав терен е слаб. Похвали се — бил началник на бюро по труда. Изненадах се — „Че кога си работил, та знаеш какво е труд?“…

Гордо ми изясни: „Прав си! Аз винаги съм бил голям началник, това ми е работата“…

„Илчо, винаги си бил провинциален дребен чиновник. Но — карай, помпай балона на самочувствието…“

Тук нормален човек щеше да изчезне — дори разсърден. Обаче, на него му се искаше да ме смачка с висооокото си положение…

„Тая година съм раздал 800 000 лева, догодина ще раздам 2 милиона…“

„Браво! — викам му. — Сигурно си продал къщата тук, оная в Търнак, че и ниви някои… Иначе отде ще вземеш толкова пари за раздаване…“

„Не разбираш! Това са пари от бюджета и аз…“

„Аха! Схванах! Чужди пари раздаваш. С чужда пита помен правиш… Впрочем, да погледнем сериозно — ни като фукльо, ни като подигравчия. Ако тези пари ги раздаваш на заслужаващи помощ хора — каква е заслугата ти? Просто изпълнител си на закона. Ако ги раздаваш на незаслужаващи, по твой избор — това му викат корупция. Кражба… Та — какви са ти заслугите на голям началник в малкия град?“

Отказа се. Но продължи агресивно: „Пък мини да те видя. Ей в оня кабинет съм“…

Кимнах неангажирано. Той продължи: „Но си е въпрос на желание“…

Обърнах се и казах: „Именно!“…