Георги Коновски
От деня (59)

* * *

Прибираме се с песа заранта. Напреде ни припка сочна лелка. Нейна позната й подвиква от първия етаж, тая се спира — за да разменят порция пресни сутрешни клюки…

— Отивам пак на работа там — казва тя. — Бях напуснала, ама вкъщи ми е скучно. Сама си омръзнах. Пък така — сред хората, кажеш нещо, чуеш нещо. По-интересно е, отколкото да си сама…

Така е. Има хора, които са толкова скучни, че са омръзнали сами на себе си. И най-вече на умните и мислещите, които избягват подобни биоблата със застояла тиня и кал в първичния бульон на полусъзнанието…

* * *

От време на време се занимавам с едни млади бъдещи (евентуално) журналисти. Интересни образи — калейдоскопично отражение на поколение и обществото ни.

Искат много неща — и то тук и сега, но… Да паднат нейде от небето. Без труд, без напрежение, без цел.

Просто искат.

В повечето случаи дори не знаят какво — но искат.

Александър е един от тях.

Познавам баща му — силно, интелигентно, трудолюбиво, целенасочено момче (по моите мерки).

Когато ми представи Сашо, зарадвах се.

Външно младежът (сега на 19 години) е копие на баща си.

Оказа се — не по характер.

Не, бе — добричък е. Лек, въздушен, шегобиец, веселяк, незлобив, усеща кога е нагазил лука и веднага бърза да се извини, учтив, с определено домашно възпитание, смесено с гарнитурата на пуберската простотия.

Но за работа… Сакън, не го търсете! На Сашо му дайте да подхвръква над проблемите и понякога само да ги забелязва.

Туй анализ, туй логика, туй мисловен процес…

Имам усещането, че ще умре от пренапрежение, ако се наложи сам да реши една математическа задача за басейн, дето от една тръба се пълни, от две изпразва.

То и възлюбената му такава — пухкава, ленива, убиваща времето си в клюки и празнословия… Абе, търкулнало се гърнето — намерило си капака.

И в преносния, и в прекия смисъл…

Та от време на време им пускам филми, които обсъждаме и разработваме проблемите в тях. (Това го научих от моя приятел даскала.)

Гледахме „Увеличи звука“ с Крисчън Слейтър.

Американско градче, типично училище, видимо разделение на света на възрастните и младите.

Героят е свит, скромен, затлачен. Нов в школото, той е откъснат от всички.

А нощем става героят на съучениците си — по нелегалното си радио води свободни предавания.

Провокационни, смели, дори агресивни.

Филмът е от 90-те, но въпросите, които поставя са съвсем актуални.

Изобщо — изключително интересен, предизвикващ мисълта, водещ до доста неприятни размисли. И младите, ама и ние има какво да научим.

Или поне да размишляваме…

А Сашо дреме.

Що, бе Сашо?

И той спокойно обяснява: „Аз такива филми не обичам…“

„Какви такива?“

„Такива…“

„Сашо, нали се учим на аргументация? Това не е кебапче — да кажеш, че ти е вкусно и толкова? Защо?“

Сашо изплюва камъчето.

„Много мислене, много сложно…“

„А ти какво искаш?“

„Абе, нещо екшън, ужаси… Така — кръв да се лее, пищаци да гърмят…“

Даааа…

Курсът завършва, а Сашо не е схванал дори основното. Именно — ако си прост, не го демонстрирай!

Кюти си там, свивай се, не излизай на челото.

Тъпей си — но за себе си.

Ако си го разбрал — това е първата стъпка към поумняването.

После е по-лесно — да раздвижиш мозъка, да си зададеш въпроси, да намериш отговори, от тях да тръгнат други питания…

И да мислиш!

Единствената разлика между човека и животните…

Обаче, ако продължи Сашо — ще е напълно щастлив.

Защото човек е нещастен, когато разбира какво е наоколо му. И усеща, че трябва да е иначе. Че и се появяват идеи как да стане…

Дето е казал колегата — „Много знание носи много тъга…“

Щастливо момче…