Георги Коновски
От деня (40)

* * *

Снахата изпуснала сина, той хукнал по сайтовете и ми звъни. Имало пътуване до Краков, евтина авиокомпания, направил заявка за хостел, осигурил всичко, аз му трябвам само за компанията…

Бе, не ми се пътуваше — таман се прибрах от Бяла Слатина. И, казано честно — краката трудно издържат, диабетът бие баш в тях. Ама той само ме информира — основното обсъдил с началстващия състав. То при тоя състав за няколко дни се преместиха бебетата и снахата, гледаха се заедно. Плюс кучето.

Пък ние — към Бургас. И от Сарафово — към Краков…

Поприпомних си някои неща за града, намерих нужната литература, стегнах багажа (малко!). Колата оставихме до летището, минахме проверките. Абе, да ви призная — и нашенци, и поляци, все ме оглеждаха подозрително. Изглеждам като пенсиониран капо ди тути капи? Ама нашенският не се пенсионира, ами си краде на воля и с евтини самолети не пърха…

Вода не може да носиш. А мен диабетът ме избива на жажда. Като че съм след съботен запой. И — 3,5 евро вода в самолета. То вътре всичко е пари. Евтин билет, ама после…

Кацнахме в Краков. Пред летището чакахме автобус. И пробвахме да вземем билети от автомат. То хубаво, но и поляците едва се оправяха с тия нови техники. Както и да е, синът успя. И пристигна автобус двеста и нещо си…

Милионен град. Но покрайнините, пък и в центъра — нашенски, източен. Минахме през богат квартал с красиви, модерни, изпипани къщи. И навсякъде — кипариси, смърчове, борчета. Наредени в ограда и подстригани елегантно. Хем пазят от шума…

Видях една супер модерна църква. Нещо като кацнала летяща чиния с връст отпред.

Да отбележа — бе, тия поляци много грешни хора. Църква до църква, костьол до костьол, храм до храм… Явно много грехове имат и се мъчат някак си да им измолят опрощение. И ксендзове — на верижки. Млади, с бейсболки, но в поли…

Вечерта рекохме да вземем нещо за хапване. То в апартаментчето имаше спалня, баня, кухничка. С хладилник, печка, микровълнова. Поради което накупихме какво ли не. Кренвиршите — дръжте се! — бяха С МЕСО! Да, бе — не само пише „90% месо“, ами се и усеща. И майонезата по-различна. Не казвам по-хубава, а по-различна. А всички етикети на полски. Няма на друг език…

Та купихме някакви кюфтенца, то пък се оказаха вегански, от гулия. Донесохме ги на жената и снахата, уж специално за тях сме ги взели, да видят как ядат полякините…

Ама май яката ядат… Ще споделя възмущението и огорчението си… Дебели! Полякините станали ужасяващо дебели… Къде са ония тънки момичета от Черноморието? Дето се учехме на тях?

То и на мен ми личи мъхът на времето, ама при тях…

Цените — мнение на сина ми, мен това не ме вълнува — са 10–20% по-високи. И заплатите така. Самолетът беше наполовина пълен с наши хора. Чак пък да учат там всички… Но да работят, каза синът ми, нямат сметка. В Германия заплатите са 3–4 пъти по-високи…

Е, а накрая гледахме полска телевизия — кабелната им има 24 канала, всички полски!

Като финал — напомням стария лаф: поляк е диагноза, полякиня професия.

Честно — за тия няколко дни НЕ се потвърди (поне за мен!). Ама звучи добре…

* * *

Краков е исторически град. Музей — не само в центъра, където е Старият град. Там има два търговски площада — голям и малък, маса църкви, музей, Ягелонският университет, галерии, театри, изложбени зали…

Тръгваме рано за оглед. Нали сме в центъра — модерния, близо ни е до Стария град. Сградата, в която сме, е доста странна — буквата W е вписана в огромна C и се получава грамаден, извит, усукан вътрешен двор. Отвън е поолющена, но запазена, отвътре е поддържана…

Никъде в града не видях улично куче или котка! Никъде! Имаше кучета — на верижка, имаше котки — зад стъклата. Но на улицата — не…

И просяци не забелязах, макар на малкия пазарен площад да имаше доста възрастни в овехтели дрехи, продаващи китки зеленина или дори чемшир. Нали иде Великден…

По едно време мила родна картинка ме трогна. По улицата вятърът леко прехвърляше амбалажна хартия. Някакъв човек се наведе, взе я и я метна в близкото кошче…

Не казвам, че навред е аптечна чистота. Видях и хартии, и опаковки, и някакви боклуци. Но — забелязах ги, защото бяха малко…

И разкопана улица видях. Една! При това разкопаното беше оградено от телена мрежа. С удобни проходи към улиците. И никаква разнасяна кал. А в момента градът, дето съм, е така разровен… Не разкопан — разровен…

Впрочем, и други неща забелязах. Почти всички велосипедисти бяха с каски. Чакам аз сина пред един магазин, задава се колоездач, отбива, спира, подпира се на десен крак, вади фаса от устата, гаси го с ръка и го мята в кошчето за боклук…

Ей, мразя обобщенията. И не обичам „ние, българите…“. Но ми се струва, че малко са нашенците, които просто не биха метнали в движение фаса нейде си. Та кой ще им обърне внимание…

И взаимоотношенията между пешеходци и коли ме изненадаха. Отначало реагирах бавно — стигам по пешеходна пътека, по навик се оглеждам… И забързвам. Защото колите са спрели преди да съм стъпил на нея. И ме чакат. И никакъв клаксон. И всичко едно…

Направо се наложи да подтичвам, за да не бавя хората…

Е, не е идеално, разбира се. Зърнах паркирани коли върху трева. И на брега на Висла видяхме как някакъв работеше някаква — голият му… щях да кажа гъз, ама… Но така си е — виреше се нагло и помпаше. Простащина, съгласен съм…

Обаче, видяхме и млади хора, прегърнати на пейки край реката. Помахахме им, помахаха ни…

Споменах олющени сгради. И недотам приятни улички имаше. А и дразнеха викачите, коите се мъчат да те вкарат в заведение. Което е празно — явно не си вършат добре работата…

Но, общо взето — търговията с туризма върви. Нормално. Искаш да видиш, да усетиш, да почувстваш — и свикваш, че трябва да плащаш…

Аз затова обичам в чужд град да бродя сам — да дишам, да се вживявам, да вляза в духа на мястото. Не толкова историческите забележителности, а самият град как живее…

Макар не отказвам екскурзии по прославени туристически обекти. Като Ягелонския университет, като Вавел, като Големия пазар…

* * *

За Вавел специално на човек чу трябва поне седмица. При това — ако бърза. Дворецът е разпрострян на грамадна площ, има за гледане много, а предизвикващи размисъл места — още повече.

Като почнете от металната скулптура на дракона (наричан още Смок), която е издигната до брега на Висла. И пуска огън от време на време. Е, тръбите, от които излита, се виждат добре, но истинският турист не ги забелязва. Важното е внушението…

Впрочем, мястото е пълно с дракони — най-вече плюшени. Всякакъв размер, всякакъв материал, с всякакви отлики. Ние взехме дракон, говорещ на полски и английски, че и свирещ от корема си прекъснатия сигнал на тръбача от кулата. Видял татарите, вдигнал тръбата, стрела го пронизала в гърлото и прекъснала. Та сигналът сега звучи така — рязко секващ…

Е, скептик като мен, имащ някакви познания по история, е убеден, че стрела — дори татарска — няма как да стигне на подобно разстояние (извън крепостните стени, та на височина чак до върха на висока кула), ама легендата е красива. Защо да я рутя със съмнения?

Купих си и шапка с надпис „Краков“. И на две места отбелязано „Полша“. А вътре етикет — „Маде ин Хина“. Както и на плюшеното драконче. Както на магнитчетата. Както на чинийките с изгледи от града…

Бе, не са ли можели тия поляци да развъртят един присъдружен на туризма бизнес? Производство на сувенири? Щото днес отвсякъде може да купиш китайска оригинална стока. Примерно — в Крит амфори с печатче „Маде ин Хина“. Знак, че древните китайци са имали Чайна тауни и тук…

Но — бизнес! И нищо лично, оригинално, аборигенско и местно. Дето се вика — Господ създал света за шест дни, щото китайците нещо се замотали. А можело и за три да го направят…

На входа на замъка е паметникът на Косцюшко. През немската окупация той е бил унищожен, след войната германците го възстановяват. Обаче, скептиците отбелязват, че е сменен коня на героя. Преди е бил полски жребец, сега е типичен немски тежкотоварен кон…

Много катерене — хълм е, а и вътре има доста стълби, много ходене, много народ. Учениците са преобладаващи. Типиса заинтригувани, хем се опитват и те да бъдат забелязани. Но най-важното е — гледат. И мълчат — и в храмовете, и в музеите, и при гробниците…

Да, слязохме при кралските гробници. Пълни ли са, празни ли — но са като новички. Поддържани. Което малко разваля впечатлението — няколко века и са като пресни? Но това също е подробност. Важно е внушението. А то е силно. Там, сред кралете, е гробницата на Качински — президента, заради чийто алкохолизъм и себелюбие загинаха сто човека. Но това си е полска работа, аз не пожелах даже да мина покрай мраморния му ковчег.

Интересното е, че там са тримата от династията Ваза — шведи. Били и полски крале. Логично, но по тоя метод трябва да изброяваме Османците като наши владетели. А някак си българинът — като изключим проститутки като Харалан — не би приел чуждата власт за нормалност…

Гробниците са подредени, чисто е, уредено, на всяка крачка служител, с удоволствие — поне видимо — помагащ на туристите.

Качихме се и при камбаните, на кулата. За човек с угасващ акумулатор… Бая зор! Седнах на една греда горе и обявих почивка. А то си искаше. Качваш се, навеждаш се, а входовете стават все по-ниски. Демек, прекланяш се пред небесата. Надолу пътят е в обратен ред — слизаш и въздъхваш свободно…

Наистина — едно е да четеш, друго е да видиш. Макар някой път видяното да разочарова — представата е много по-красива и убедителна, реалността е поразяващо жестока…

* * *

А синът ми проведе бързи преговори с един собственик на корабче и двамата се качихме на „Портокал“, така се превежда името на съдината. Час по Висла…

Красиво е… Широко — сто, сто и петдесет метра, още сме в горното течение. Наоколо — градът. На отиване отляво е новият, отдясно старият град. Сгради различни, усещания също. Ниски брегове, на места с бетон, зеленина, пейки, разхождащи се хора…

Какви ли не сгради. И стари, и панелни, и заводи, и грозните аборти на модерната архитектура. Трябва да видите, за да повярвате — стара църква, около нея нови остъклени стени, над нея модерна сграда като покрив… Пошло съчетание на средновековната красота и модерната сивота и функционалност…

От корабчето се обадих на брат ми, на братовчеда, на един приятел. Можеше и от друго място, ама как звучи: „Звъня ти от корабчето, дето ме разхожда по Висла. В Краков съм“…

Не фукня, ами… Абе, нашенско си е — да ме видят, та ако ще в тоалетен зор да съм…

Да си призная — спорехме със сина за местата, които трябва да отидем. И той обикновено ме слушаше. Има опит. При всички пътувания се оказва, че не съм бил на доста места, но ги познавам по-добре от уж посетилите ги. Просто поколението ни е такова — чело, чело, чело… И с умения да види през текста реалността и картината. Та понякога, както споменах, е по-добре да не ходим навред. Неведнъж се оказва, че видяното е по… недобро, да речем, от представата…

Така стана с Еврейския град. Не го разубедих, тръгнахме и той беше много разочарован. Нищо интересно — овехтели сгради, липса на оригиналност, мухъл дори във въздуха…

Затова пък бяхме очаровани от големия пазарен площад. Специално намерихме ъгъла, където продавала грънци жената на Пан Твардовски, героят от легендите и поемата на Мицкевич. Оня, дето продал душата на дявола, ама и него излъгал. Обаче, и досега седи на Луната и се чуди как да се върне тук…

А жена му е била истинска жена. Красива и проклета. Толкова проклета, че чак дяволът се отказал да има работа с нея…

* * *

Няколко думи за детайлите. Сред които за туристите са местинте жители. Да си признаем — целта на пътуванията ни най-често е да видим. Страната, музеите, забележителностите… А хората минават в миманса — екскурзоводи, сервитьори, магазинери, просто минувачи…

Е не твърдя, че съм опознал поляците. Не ги познавам — макар да имам определено мнение, изковано на база литературата и историята им. Мнение, което мога успешно да аргументирам… И, все пак — не съм убеден, че съм прав.

Просто, защото хората не са маса. А са различни — субекти. Обекти са за политиците, за враговете, за пишман учените, смятащи, че могат да изучат и вкарат на графа необятното — човешките личности.

Видях всякакви поляци. Кого за секунди, някои за часове, малцина за повече време. И ги характеризирах, вкарвах в някакви определения, набързо лепях етикети. Накрая стигнах до извода — непознаваеми са…

Не само поляците, но и всички хора. Таман си разбрал, че немците са педантични, стриктни, законопослушни — и виждаш как немец зарязва сериозна работа, за да зяпа в небесата. Или набързо прехвърля нужните документи и отбива номера. Или хвърля бутилка в контейнер за хартия…

Така е с поляците. Различни са. И затова са интересни. Не вярвайте на пътеписи и психологии — винаги ще попаднете на човек, различен, а често и противоположен на стереотипа…

Така че — поляците до поляци. И всеки е себе си. Хубави, грозни, слаби, дебели, умни, глупави, хуманисти, шовинисти, честни, лъжци…

Всякакви ХОРА…

Виж, за други детайли мога да кажа повече, но и вие ги знаете. Храната. Много вкусни улични гевреци. Струващи 2 злоти сутрин и злота и 50 гроша вечер. Хлябът също е хубав. Но той навред е такъв.

Синът ми остана очарован от майонезата. И на мен ми допадна. Не е по-вкусна, просто е по-различна. Споменах как попаднахме на кренвирши и таман ги подминахме — кой нормален човек се осмелява да хапне тая субстанция, зърнах надпис „90% месо“. Колко? Взехме за проба. Хубави, с месо. Странно… И за гулията споменах. Имаше пица за вегетарианци — по 7,6 евро… Да, бе — ще давам 15 лева за глезотии и спанак…

Книжарници не видях много. Но и у нас е така.

Паметникът на Грюнвалдската битка е интересен. А на мен — като на стар скептик — ми беше интересно всичко, свързано с нея битка. Особено желанието на поляците да не се разбере срещу кого са се сражавали и кого са победили. Разбирате ли — врагът е бил католически рицарски орден. Дет се вика — „наши“… И се трепали наши срещу наши. Защото едните наши си помислили, че всичко вече е тяхно, та решили и официално да погълнат другите. Ама насреща им излезли литовци (Ягело е литовски княз!), смоленци (три полка), чехи и, разбира се, поляци. Защото Реч Посполита не е Полша, а обединение. Ако се вгледаме в историята, в романите на Сенкевич ще открием един чист поляк (Пан Заглоба). Останалите — литовци, руснаци, чехи, естонци дори… Пък за етническия произход на самия писател, на Мицкевич, на Косцюшко, на Шопен… Да не ровим…

Сутрин излизахме към 7,30. Градът почти пуст. Към 9 и нещо започват задръствания. Дечурлига рано на училище не видях. Явно ги оставят да поспят.

Виж, вечер улиците са пълни с млади хора. Тук хапват, там пийват, разговарят — спокойно, без бързане.

Е, и пияни не видях. То и у нас намаляха с повишаване цената на алкохола…

Изобщо — ако се абстрахираме от конкретни черти на културата и мястото, нищо поразяващо и невероятно. Нормални хора, със свой бит.

Но историята все пак се отразява — леко, почти незабележимо, докато в един момент схващаш, че са различни хора, все пак…

Диалектика в бита и психологията…

* * *

Както е казал Ерих Кестнер: „Всичко си има край, само саламът има два края“.

Та и на нашето пътуване един ден дойде краят. Пак с нискотарифната авиокомпания. До летището отидохме с влака. Така пътувахме с автобус, трамвай, влак. Видяхме градския транспорт в разновидностите му, само за такси пари не ни се даваха.

На летището изчакахме спокойно времето. И, като останаха десет минути до последната проверка, станахме и се оказахме първи на редицата на нормалните. Тия евтини компании се опитват да печелят от всичко. Ако искаш каквото и да е — доплащаш. И ставаш привилегирован. Иначе си нормален.

Ние пари не даваме току-така. И затова в двете посоки изчакахме да минат привилегированите. Които влизат и сядат, а ние не оставаме правостоящи, ама не сме до прозореца. И чакаме…

Голям праз, казва нашенецът. Какви привилегии са тия? Та ако нещо… Ще падаме заедно — и привилегированите, и ние, нормалните.

Обаче, имаме си тарикати. Винаги. На нашата опашка бяхме няколко човека — търпеливо чакащи, на другата — поток…

Пък полякините ми харесаха. Сега — да уточня. Системата за прибиране на пари не ми харесва. Но съм се съгласил, щом я използвам. Ако съм против — да си купя билет за друга компания. Дето дават кафе, чай, сандвич дори, да не говоря за ядене по пътя.

И така — съгласен, несъгласен, аз чакам на опашката. Полските служителки пък взеха да връщат тарикатите. Те пробваха да стоят отпред, до пропуска, обаче ония ги насочиха недвусмислено към финала на нашата опашка.

И защо това бързане? Правостоящи не останаха — сам видях…

А и пристигнахме в Сарафово по едно и също време. До секундата…

Добавка. Край Москва изгоря самолет. 41 жертви. Все от задната част — където е втора класа. На записите ясно се вижда, че мнозина от първите излезли — специалните, привилегированите — са с ЛИЧНИЯ БАГАЖ! Станали, отворили багажниците, извадили го и излезли. През това време пътеките запушени, хората отзад остават блокирани и…

Та май не съм много прав — плащаш, получаваш. В случая — шанс. И багажа…

После… Излетяхме и кацнахме. Което е важно — пилотите си пожелават броя на излитанията да е равен на броя на кацанията.

И вкъщи ни чакаха кучето, жена ми, снахата, близнаците… В тоя ред. Първият дори се зарадва…

П.П. Когато ме питат къде съм се изгубил, отговарям: „В Полша, в Краков“, а на жена ми обяснявам, че днес — особено сред младите — малцина знаят къде е Краков и дали пък не се пише с „у“…