Георги Коновски
От деня (33)

* * *

Срещам рано заранта една позната. Да я наречем… Хайде, Валя да бъде.

Знам, че работи в едно школо. Обслужващ персонал. Лелка, както си ги знаехме едно време.

Така — несвързани с нас по роднинство жени, но близки и разбираеми. Може да ти се скара, може да ти помогне — зависи от много неща.

Та Валя гледам оная заран, тръгнала в обратна на училището посока.

Питам я да не се е загубила.

А тя ми обяснява, че ходила да чисти лекарски кабинет.

Парите в училище не стигат.

Плащат на жените минимална заплата. А с тия 290 лева — доскоро 270 — кое по-напред?^[1]

Собственикът на кабинета й плащал сто лева месечно.

Без данъци, без удръжки, без осигуровки.

Валя е доволна.

Работа около час — парите сигурни.

Сив сектор на икономиката? Черен?

Какво й пука? Жената има семейство, пари трябват, а от спазването на законите — полза йок.

Осигуровки плаща през училището. Досега не са й трябвали. И не вярва да й послужат.

Знае си — циганите ще получават безплатна медицинска помощ, а евентуална пенсия даже не я блазни.

Хем не е сигурна дали тогава ще има отде да дойде, хем има усещането, че за властта е по-добре тя да не стига до пенсия.

Не е права ли?

Законопослушание?

Отношение към държавата?

А какво е получила досега от тая държава, която години наред е подхранвала с парите си?

Малко, но редовно.

Които пари, впрочем, са били откъсвани от залъка й.

И да оставим настрани втръсналите се лафове: не питай какво прави държавата за теб, ама патриотизъм, но недей така…

Държавата е система, която трябва да служи на гражданина. Не той на нея.

И, когато тази система се опитва да подчини гражданина на своите интереси — разбирай: на интересите на тези, които трябва да му служат, човек е в правото си да й се противопостави.

Най-напред — рода, родината, нейде накрая държавата.

Тогава малкият човек разбира, че не е толкова малък.

В борбата с цялата потисническа сила на държавата…

* * *

Имам един познат даскал — абсолютен реалистичен скептик. И ми казва веднъж: „Утре ще се срещнем в кафенето, ако не се видим на някой стълб“…

А негова колежка се възмутила от безотговорното му отношение към смъртта. Що казал, че не иска некролози, нито посетители. Човек се появява сам сред няколко, толкова и стигат, за да го отпратят…

— Ще дойда нарочно на погребението ти — рекла тя.

Пък той отвърнал:

— Не ми пука! Няма ще стана да те посрещна, камо ли даже да те погледна…