Георги Коновски
От деня (69)

* * *

Често си мисля за ролята на историците в историята. Как я създават. И манипулират. А често и откровено лъжат.

В името на личната изгода.

„Ричард III“… Шекспир е написал гениална пиеса за комплексаря и отмъщението му към света. Както и за неминуемата справедливост.

Обаче… Още от портретите на Ричард се вижда, че не е гърбав.

Което би трябвало да накара публиката да се усъмни и запита — а останалото дали е истина?

Не по-коварен, хищен и жесток от времето и средата си. Да не забравяме — води се гражданска война, между Червената и Бялата роза.

Ричард губи. След време на престола застава внучката на победителя. И драматургът Шекспир пише за лошия повален враг.

Отделен проблем е, че има определено индикации — двамата принцове са били живи дори след вземането на властта от Хенри Боклерк. И май са убити, за да не застават на пътя му.

И хептен отделен е, че този зъл, страхлив, подъл човек — както е описан в трагедията — е последният английски крал, загинал на бойното поле. В сражение. Доблестно устоявайки на врага и на предалите го уж приближени.

Така идват куп въпроси и за Нерон. Отдавна е ясно, че легендата как подпалил Рим да се вдъхновява е измислица. Но въздействаща измислица — пък и полезна за всякакви автори.

Освен писанията на историци, живели при наследниците му, други документи няма оцелели.

А историците… Абе, може да засегна някого, но ще кажа: историята е проститутка. Който й плаща — него обслужва.

Въпросът за нас е — как да четем по-внимателно, по-критично, да не се вдаваме в гонитба на „митове“, а да се опитваме почти обективно да намерим истината.

Тя е там — пак в тия истории. Но — скрита.

А вчера беше 9 юни.

Денят, в който благородните демократи не издържат селската тирания, логично и оправдано се вдигат на бунт, свалят правителството, отрязват главата на премиера, избиват куп посмели да се съпротивяват на демокрацията…

Така би прозвучало по модерному отбелязването на тази дата.

Незаконно взелите властта изведнъж се оказват законни управляващи. С един подпис на инспириралият преврата лисугер Борис III.

Да, Стамболийски се е превръщал постепенно в тиран. Да, селската партия се е издънвала полека-лека. Да, имало е недоволни…

Но — законно избрания премиер да заколиш??? И да обясняваш, че е в името на демокрацията???

Субективната оценка да превърнеш в обективно погазване на закона и морала? Под предлог, че СПОРЕД ТЕБ другият ги гази?

Къде е народната дума? Къде е народният избор?

Един от разбунтувалите се срещу преврата земеделци — Петко Енев — на процеса срещу му, заявява: „Защо господин Цанков да има право да извършва преврат, а Петко Енев да не може?“.

Страшен въпрос. Тъй като показва хаоса, в който ще попадне държавата, ако народната дума отстъпи на целесъобразността на нечии лични виждания.

Съдът го освобождава (което не пречи през 25-а година да си го довършат).

Но остава проблемът — историята учи, че никой не се учи от историята. А тя на какво ни учи?

* * *

Не знам защо, ама ми хрумна да надникна пак в „Чингис хан“ на Ян. И се зачетох за битката при Калка.

Битка, която е почти непозната на запад. Първи сблъсък в монголите. През 1223 година Чингис хан изпраща Субедей и Джебе (тази транскрипция приех, макар че и други има) по дирите на Хорезъмския шах. Те разбират, че шахът е умрял, но продължават. Целта им е Последното мори, както Чингис хан е формулирал заповедта.

И при река Калка в края на май се сблъскват с руснаците. В битката участват и половци — кумани, печенези и какви ли още не степни племена. Които са хем фигуранти, хем внасят хаос…

Срещу монголите излизат руските князе. Описанието им в летописите е направо като легенда — високи, стройни, силни, смели.

А монголите ги води Субедей — възрастен вече, с дясна ръка посечена още в младостта, свита, неподвижна, леко накуцващ, дебел. И Джебе — неговият помощник, сух, висок, името му означава стрела.

От едната страна са руските полкове — според летописите са 100 000 души. Да речем, че е преувеличено, наполовина да са — огромна войска за това време.

Двата тумена са около 20 000 души.

Русите са разбити. Почти всички полягат в полето при река Калка и по пътя към родните си градове. Много князе загиват в бой (сред тях легендарните витязи Добриня Никитич и Альоша Попович), други са пленени и умират, смачкани под платформата, върху която монголите празнуват…

Заинтересува ме нещо сега. И тръгнах — в интернет, няколко исторически изследвания, дори художествена литература (Като оставим Ян, останалите са го̀ла во̀да).

И видях — монголите са два тумена, с един вожд, с помощник, с командири на хилядните и стотните, та чак до десетките. Които части са с почти еднакви дрехи, конете почти едноцветни.

Така в боя общият началник ръководи — без да търси подвизи, както руските князе. На бойното поле се сражават стотниците и десетниците от командния състав. (Когато 16 години по-късно при Москва убиват най-малкия син на Чингис хан — Кюлкан, имало е жестоки наказания за допусналите появата му в боя).

Русите се бият по полкове — всеки за себе си. Едни пресичат реката и, смачквайки монголските разузнавачи, се увличат в преследване. Класически капан…

Други остават на десния бряг, наблюдават битката, а после три дни се отбраняват сами.

Всеки за себе си…

А историята учи… Не само, че никой не се учи от историята.

Върнах се в нашето време.

Един кара джип и раздава от прозорчето пари. Да го видят…

И насочват средства към селища, управлявани от неговата партия. Както други са подкрепяли кметове от своята партия.

София е едно, провинцията друго. Даже столичани се оплакват, че са обкръжени от някаква си България. А Пловдив е едно, Варна друго, Малко Търново трето, Димово, Джебел, Тулово…

Спасявай се по единично!

Историята учи…

Ако има кой да се учи…

* * *

А има кой да се учи…

И го доказват прадедите ни. Примерът е от историята на онези, които създават Волжско-Камска България. По чиято столица Болгар е прекръстена река Волга, дотогава Итил.

Волските българи.

И действието пак се развива през 1223 година. Само че септември.

Субедей повежда победните си войски обратно към Монголия. Пристигнала е запад от Чнгис хан — разузнаването е завършило, да се връщат.

Пътем монголите решават да нападнат богатите българи. За грабеж, разбира се — не разнасят цивилизация, още завоевателите не умеят да лъжат, както по-късно. Когато Испания, Великобритания, Германия, Франция, САЩ разтягат лъжите за цивилизацията и цивилизационния избор на аборигените…

Хан Габдула Челбир провежда основателно разузнаване и разбира с кого си има работа. Затова българите се подготвят старателно.

Монголите са следени от наблюдатели, знае се всяка тяхна стъпка, подготвят се за посрещането им.

И ето — монголите виждат първите българи, нападат ги. И ги разбиват. Българите побягват. Монголите след тях.

До завоя на Волга, където между реката и Жигульовските възвишения е подготвен капан. Укрепления, скрити войски, на всяка крачка ями…

От монголите — нараснали с изпратените от Чингис хан войници до 50 000, са пленени само 4 000, другите са избити. Субедей и Джебе успяват да избягат с охраната си.

По нареждане на Чингис хан пленените са заменени с 4 000 овни, та затова тая битка я наричат още „Овча“.

Победата се дължи на единното командване, на предвиждането и планирането, на стриктното изпълнение на замисленото.

И, разбира се — на смелостта и себеотрицанието на българите.

Само че — храбри са били и русите. Но липсата на организация, егоизмът, желанието да се изпъкне, неумението да се мисли перспективно…

Друг въпрос е, че след 15 години Бату хан (Батий) идва целенасочено тук и съзнателно заповядва изтребване на българите. Загиват могъщите градове, бягат надалеч спасилите се. А след това названието „татари“ — от „тартари“, хора от Ада, минава върху нашите деди.

Но това е само название, историята показва друго…

* * *

Смятаме, че в древния свят царят е бил неограничен деспот. Особено в Близкия Изток — Асирия и Вавилон. Всъщност, царят — по наследство — е бил най-вече първожрец. Градовете държави са били управлявани от Съвети на града, а с финансите се занимавал касиер, определян всяка година с избори.

Самият цар се е пречиствал всяка година. Свалял царските дрехи, оставял вместо себе си свой избраник и се движел из града като всеки обикновен човек. Можело — и го правили — да бъде укоряван, критикуван, заплюван, осмиван. Безнаказано!

На другия ден поемал пак властта — вече пречистен, „нов човек“… Бз никакви последствия спрямо вчерашните му ругатели.

Имал и правото да изпраща друг вместо себе си. И понякога царете го правели, но винаги под страха от боговете.

Защото един от вавилонските царе направил така. Изпратил градинаря си да обира хорското недоволство, а сам останал в двореца. Обаче, пирувайки, се задавил и… Умрял!

На другия ден градинарят седнал на трона. И управлявал не по-зле от предтечата си…

А наследниците му се замислили дали да рискуват, знаейки как боговете наказват хитреците…