Георги Коновски
От деня (58)

* * *

Минах през пазара — за репички. Гризкам ги като заек.

Зърнах едни тиквички, рекох си, че и тях бих хапнал. Та си купих шест.

Излязох от пазара и гледам — до тротоара тиквичка.

Като мойте — прясна, тънка, свежа.

Що търси там?

Явно изпусната от някой.

Обаче — защо не я е взел?

Та тиквичките се мият, после белят — не е проблем за хигиената.

Сигурно не е забелязал, пък и тя мека, паднала е кротичко.

И за секунди ме разпокъсаха желания и скрупули.

Да я взема?

Защо не? Защо да става зян? Ще мине кола, ще я настъпи човек… Язък!

Да, де! Да не съм закъсал, че… Още крепя финансовия баланс.

Пък ако ме види някой… Какво ще рече? А какво ще разправя?

За една тиквичка ли съм…

Ама съм селско чедо — не ми се харесва пилеенето.

Но…

Да, де, ама…

И така — няколко секунди.

Накрая отминах.

Май не съм толкова селско вече. Градското лицемерие си взема своето.

А от друга страна…

Абе, дано се е намерил някой по-окумуш — не се поддал на страхове и я прибрал.

Пък може и оня, дето я е изпуснал, да е видял и се върнал…

* * *

Чета във вестника — „Секс и банани борят пролетната умора“.

Мен тая умора ме хваща веднъж годишно — на 21 март. И ме държи до 22 март през следващата година. Когато ме е сграбчила новата пролетна умора.

Та викам на жена ми: „И сега? Как ще ме лекуваш?“.

Пък тя сериозно отговаря: „Ти знаеш ли колко скъпи са бананите“…

Че какво пък… Нищо против…

* * *

Срещам позната. Роди едно дете, беше в майчински, после се върнала на работа в училище, а няколко месеца по-късно — пак в майчински. Родила второто, радва му се…

Естествено, питам я как е видяла училището след отсъствието си.

Вика ми: „Мани, мани… Може и това да е спомогнало пак да отида да раждам“…

Като я гледам — може и трето да роди.

Само да види пак какво става в училището…

* * *

Един ден спря водата в казанчето. Просто не тече, не го пълни. Взех да разглобявам — ужасТ, както викаше една полуграмотна позната.

Кал, мътилка, камъчета направо тропат…

Дойде синът, разглоби цялата система.

Абе, да не кажа чакъл, ама… Пясъкът по плажа е бая, бая по-ситен от съдържанието на водата, която някога пиехме дори…

Внимавай да не изпуснеш цЕмент в мивката — ще се бетонира…

И си викам: Божей, това тече да промива тоалетната чиния. Ама с него се и къпем… Къпем?

Да не говоря, че често по навик си пълня направо чашата с вода от крана…

Мазохист…

* * *

В книжарницата съм. Плащам на рафта до входа. Виждам, че се кани да влезе младеж. Което е хубаво. И не е трудно — на стъклото даже има указание: „Вратата се отваря навътре. Бутни!“.

Той посяга, хваща блестящата дръжка и… опъва. Опъва яката навън.

А долу има ограничител и не му позволява да изтегли вратата. Но той напъва пак. Както викахме едно време в първи клас — тъп, но упорит…

Накрая — с бая зор, преодолява все пак ограничителя. Пластмасата отстъпва на човешкия инат.

И младежът влиза.

Свикналата на всичко продавачка казва:

— Но защо не бутнахте вратата? Нали има надпис? Сега пак ще трябва майсторът да изправя ограничителя…

Младежът нахакано и гордо — я, какъв подвиг е извършил! — обяснява:

— По закон всички врати трябва да се отварят навън. За да може в случай на пожар…

— Зная — отговаря продавачката. — Но просто при монтирането е допусната грешка и сега вратата се отваря, обаче в друга посока. И никой не протестира…

Младежът е нахакан — в нашенско „х“-то потъва — наакан:

— А трябва! Има закон…

Чудя се. От една страна — закон вярно. От друга страна — реалността. Дали вратата ще се отваря навътре или навън в нормална обстановка не е важно. Важното — както за котката на Конфуций — да се минава през нея.

Но законът трябва да се спазва. Обаче — нима човек е калъпиран от закона? В случай на нужда дали не е нужно да се действа според обстановката, а не по правилата?

И, ако вратата беше опряла в ограничителя, нахаканият младеж нямаше да влезе изобщо? В страстта си да спазва правилата (а дали реално е така, дали не изигра показно?) няма ли да загуби?

Правилата или реалността?

Според калъпа или без окови?

Всеки решава за себе си. Дори в подобни смешни, нелепи, показно-демонстративни случки…

* * *

Спука се тръба край блока и наводни мазето. Обаче… Има помпа — няма кой да я пусне. Лято, някои ги няма, други са до късно на работа, трети не ставаме и за подпиране…

Една комшийка е оптимистка:

— То само ще изсъхне…

Казвам й:

— Ами хората вече дървата получават, как ще се внесат през тоя поток в коридора?

А тя е самоуверена:

— Ще изсъхне?

— Кога? Дайте да помислим друга възможност, да направим нещо…

Следва спокоен отговор:

— Няма какво да му мислим. Каквото стане — стане… Аз ще чакам…

* * *

Срещам я пред входа. Излиза. Посочвам заоблачилото се небе:

— Да не те намокри, че ще вали…

— Кой каза?

Застивам за миг. Как „КОЙ“? Защо трябва някой да каже? Вдигаш глава, виждаш облаците, имаш поне 60 години опит, сещаш се за чадър — не тежи…

Обаче… КОЙ го е казал — това е най-важното. От едно време. Ако нормален човек нещо каже — „Ма къф е тоа, та ше гу слушам?“… Ако е някой с титли или власт — „Каза го самият…“.

Макар най-често казалият го без титли и власт да е обикновено елементарно човече. И всичко се дължи на табелката на вратата — „Шеф“…

— Е, че ти не виждаш ли? Вдигни глава сама, помисли… — иронизирам аз злобничко.

— Да, бе — ще му мисля…

Женичката е ясна и точна. Отговори ми пълноценно и разбрано. Защо да мисли? Има си някой Той — каквото каже, това е истина от последната инстанция. Като се разбере най-после, че Той е просто възвеличен от човешката глупост елементарен елемент на масовата психоза… Ще намери друг Той. И ще е щастлива. Защо да мисли? Каквото трябва — ще го каже Той…

Май Цезар, Октавиан, Наполеон, Хитлер не са виновни. Виновни са ония 90%, дето си искат Той…

И го получават…

* * *

Има лафче от мое време — децата не го знаят — за положение офсайд. Ситуацията, викахме, е офсайд. Демек — мани, мани… Съдията свири, следва наказание. Измъкване няма…

Сега няма подобен израз.

Защото и да има офсайд, или съдията си затваря очите, или му ги затварят. И всичко е наред…