Георги Коновски
От деня (3)

* * *

Срещам се с добър познат. Работи в МВР, не е важно къде и какво. Пием си кафето, по едно време излиза. Връща се доволен:

— Ей, свърших за втори път днес една голяма работа…

Аз, нали съм си бърз, казвам:

— Ми с тия заплати по няколко пъти ходите да изпразвате червата. Все препълнени… А пенсионерите — на три дни веднъж…

* * *

Срещам позната. Детска учителка. Оплаква ми се, че пак трябвало да ходи в циганската махала, да проверява за отпаднали дечурлига — ония, които от пет години трябва да са в градината. Но полицаи не искали да ходят, общинари формално отбивали номера…

— И защо ходиш? — питам. — Разбери, цялата история е заради едно изречение в някой отчет на министъра…

— Ама ми остава малко до пенсия — вика ми. — Ще направят нещо…

И защо в учебниците пишат, че робовладелският строй е завършил?

* * *

Бяла Слатина. Общината заема шестетажен хотел. Борба с безработицата. Има голямо указателно табло. Където на един етаж са посочени кабинети за кмета, приближените му и — цитирам! — „главен специалист шофьор“…

Много главен специалист…

* * *

В Бяла видях голяма сграда — магазин нещо. С надпис: „Прясно българско месо“…

Аз ли съм с изкривено виждане, околните ли не минават зад видимото, но на мен ми се струва, че това е магазин за продажба на българи. Все пак, прасетата и телетата не са българи, нали?

* * *

Имам една позната — Санда. Тя, горката, няма да е добре бракувана.

Защото живее с комплекса да не бъде управлявана. И на всичко е контра.

Каквото и да е — разумно, неразумно — опита ли се някой да й каже „Трябва!“ — край…

Не и не!

Колкото и хубаво да е, каквато и полза да носи — щом е налагане отвън, значи няма да стане.

И се питам — как ли ще се омъжи туй момиче (по документи)?

Дали ще се намери самоубиец, готов всеки ден, час, миг да води война на нерви?

И да се опитва да й обяснява наложителното — без тя да го приема като потискане на личната й свобода?

Ами, ако отстъпи пред нея и я остави тя да ръководи нещата — само мир да има?

Тогава?

Та тя ще го захвърли веднага. Не й трябва подчинен, трябва й мъж.

Който мъж ха се опита да се наложи…

М-да, май става нещо като бракът между Сцилата на комплекса и Харибдата на самочувствието…

Но — ще видим, както казал Рей Чарлз…

* * *

И се сещам как преди няколко години си тръгнах преди последния час. Минах покрай абитуриентите и подхвърлих: „Аз си отивам, вие оставате“. Една наперена мома рече: „Да, ама ние сме на 18 години и отиваме да се веселим!“. На което отговорих: „И аз бях на 18 години. Сега съм на 60. Вие ще станете ли?“…

И лицата им се опънаха…

* * *

Те учеха в различни училища. В различни профили, различни специалности…

Коя английска паралелка, коя информационни технологии, коя ветеринарна медицина, коя хуманитарно направление…

Завършиха. И се събраха — една професия, една работа, едно място…

Големият мол… Продавачки…

Поне засега…

* * *

Изгубил се бай Пеньо от съседния блок. Знаехме, че склерозата го дъвче, ама чак да се изгуби… И то така, че го намериха чак във Варна. Как е отишъл, защо е отишъл — не знае. И никой друг не знае…

— Бе, бай Пеньо — викаме му, — ти не помниш ли къде живееш?

А той ни гледа спокойно:

— За щастие, забравих…

* * *

В аптеката. Нещо объркани рецепти. Младичката аптекарка влиза нейде отзад, после се показва и ми говори:

— Спокойно… Ще стане…

А аз й казвам доверително:

— Моме, те това е най-лошото — когато жена успокоява мъж, че все пак ще стане…

* * *

Съседът Красьо рови нещо из гаража си. Минавайки, му казвам:

— Ей, и ти да свършиш някоя работа…

А той, изпотен от нехарактерното усилие, ми вика:

— Ти да не би да работиш…

— Работя — казвам му. И съм прав — таман сътворих една история, над 4 000 знака стана черновата.

— Как работиш? Не съм те виждал…

— С мозъка…

Той махва презрително:

— Това не е работа. Копал ли си?

Любимата ми тема, любимият „аргумент“…

— Що, само копаенето ли е работа?

— Само копаенето…

Спокойно се устремявам към вдигнатата топка:

— Ми, Красьо, ако не бяха работилите с мозъка, сега да си още маймуна, най-много негър, ровещ с пръчка вместо мотика из Калахари…

Красьо пробва да се замисли. Нямам време да чакам дългия и труден процес, продължавам си по пътя…