Георги Коновски
От деня (54)

* * *

Не съм ангелче. Спазвам правилата за поведение с ясното съзнание за лицемерието им.

Налага се понякога да кажеш някому, вместо „Ти си пън!“, възпитаното — „По интелект Вие заемате второ място след табуретките…“

А често съм директен.

Макар и много сдържан, нанасям бързи и точни удари. Но, за съжаление, понякога прекалено дълбокомислени, та отсреща виждам само физиономията на старите галоши на дядо ми и чувам едно: „А?“.

Затова взех да карам през просото — като тридесетичетворка утюжа вражеските окопи.

Като в събота.

Направих си обиколката, взех пресата, отидох да пия един чай.

Залата за пушачи отпред беше почти пълна. Задната — за непушачи, празна.

И аз, разбира се, се разположих на кресло — част от редицата пред витрината.

Седя си, слушам музика, отдъхвам спокойно, зяпам навън…

И тишина…

В този момент чувам шум зад гърба си. Обръщам се.

Дребен чичко (и за мен такъв), грабнал стол, мъчи се да го промъкне край креслата. Загледах го учуден. Тоя къде се е запътил?

Мина някак си, сложи стола до масата ми, седна.

А?

После дойде сервитьорката и му донесе кафе и вода.

Слушах си музика, игнорирах няколкото му опита да си намери компания, пия си чая… Малко забързано, защото не ми харесваше ситуацията.

Не обичам навлеци. Особено, когато не съм на кеф за компания.

Дойде още един пенсионер, седна. Към мен — само учуден поглед.

После още един, четвърти го последва.

Допих чая, станах и казах:

— Господине, възпитаният човек не сяда на чужда маса без покана. Освен това избягва да се натрапва, когато целият салон е празен…

Тоя ми отговаря:

— Ние си седим тук винаги…

Изненадах се от собственото си невежество и лошо поведение:

— Аууу, а аз да не видя табелката… Къде го пише, впрочем?

Ония усетиха иронията ми. Единият, възмутен от нахалството на тоя младок, рече:

— И какво искаш?

Аз съм проклет човек. Колкото по се ядосвам, толкова по-ледено студен и остро гаден ставам:

— Първо, нямам нещастието да ви познавам, движа се само сред възпитани хора. Второ, поведението на приятеля ви си е истинска простащина. Което го определя като простак…

Дето викат хората, бръкнах им в здравето.

Ама как така „простак“? Защо го обиждам? Не разбирам ли, че това е тяхно място… И тем подобни.

Викам:

— Господа, аргументът, че тук е вашето място е откровено глупав и показателен за мисленето ви. Е, аз тръгвам, защото не искам да ме видят в компания на простаци, при това откровени тъпанари…

И бавно се запътих към вратата — съхранявайки самочувствието си, пресичайки опити да измърморят нещо.

Абе, измрънкаха го, но тихо и, когато вече отварях вратата.

Сервитьорката чу и ми казва:

— Извинявайте, аз мислех, че са поискали разрешение…

Че тя какво е виновна? Платих си, чух, че компанията идвала редовно за по едно кафе, вече считала местата за свои…

И изведнъж някакъв да вземе и се разположи на „местата им“… Рухване на света!

Сериозно казано, понякога ми е мъчно за подобни чичковци. Доскоро бил някакъв дребен началник, двамата или тримата му подчинени го глезели с любовта си, гражданите знаели, че в него са хлябът и ножа, пък сега…

Пък сега са никой…

Разбирате ли — имената им, ненаписани на табелката на кабинета, не означават нищо за хората. Просто не им обръщат внимание.

Поздравяват доктор Петров, помнят учителя Иванов, махат на комшията Стоянов… А някогашния лъв… Пренебрегват!

В името на властта той е протъркал маса чифтове гащи зад бюрото, пък никой не ще да му се кланя… Или поне да кимне…

Да не говорим как губят полагаемото им се. Или „полагаемото се“…

И даже изискват от тях да спазват разни правила — които те не са парафирали.

Да, може и аз да стана пенсионер. Но отсега съм готов — АЗ ще съм пенсионер. Не длъжността ми, не работата ми, а името ми и евентуално някаква репутация, които имам. И колкото имам.

Останалото си е част от живота.

Както и правилата.

И възпитанието…