Георги Коновски
От деня (76)

* * *

Пита ме жена ми — дали знам нещо за някакви си Грозев и не помня какъв там, дето преди стотина години ги предлагали за Нобелови лауреати.

Казвам й, зает усилено да изглаждам дивана, че изобщо не ме вълнуват гръмогласните графомани от него време. Още повече че смятам Нобеловите награди за измислица и фалш. Та вижте — ни Яворов, ни Дебелянов, ни Смирненски, ни Вапцаров, ни Елин Пелин, ни… Абе, като изключим номинацията на Йовков, великата ни литература е просто незабележима за скандинавците. Е, ако бяхме черни… Или държава на педали и лесбийки… Или се пръкнеше някой барем малко от малко талантлив късен борец срещу непоявилия се комунизъм…

Като аргумент й добавям: „Сартр, отказвайки Нобеловата награда, заявява, че е безочие да устройваш класация в изкуството. Това могат да правят само читателите за себе си, времето и Бог!“.

Тя измърморва нещо от рода: „Добре де, така е“…

След което избеснява, чувайки признанието ми, че съм измислил „цитата“…

„Банално, глупаво, неверно!“ — отсича.

Именно, де — това въздействие ми беше целта…

* * *

Шведското психарче Грета взело, че регистрирало името си като търговска марка…

То — ясно. Групировката, дето го ползва като марионетка, търси печалби.

Ами какво да правят останалите Гретита по света? Да се преименуват?

А Гретел от приказката на Братя Грим? А другите литературни и исторически Гретита и производните им?

Абе, дойдоха си на думата… Мечтата на инфантилното пуберче — световна известност, собствена марка, джиткане с яхти по света, никакво учене, осигурена публика за всеки истеричен изблик…

Иначе — харесват ми тия петъци за протест срещу климата. Петък не работиш — протест, в събота и неделя законна почивка…

Дайте да измислим нещо за четвъртъка.

И най-вече за понеделника. Гаден ден!

* * *

Навремето хората са правели няколко снимки през живота, последната с близките около ковчега. И снимките са били ценност.

Сега — от еднодневна екскурзия са не знам колко мегабайта снимки. Натрупване… И обезценяване.

Инфлация на спомена.

* * *

Купувам си лекарство. Аптекарката казва: „Гаранционен срок до 2022 година“.

Радвам се: „Е, поне ще оставя нещо наследство на внуците…“.

* * *

Магазин. На двама бивши ученици. Единият тъкмо е на работа. При него трима младежи — така, под 40-е. Пийват си биричка, хапват пастърма.

Поглежда ме най-близкият и казва: „Аз ви помня и ще ви помня“…

Кимам, а той продължава: „Бяхте ни класен. И на 15 септември отидох по къси гащи, а вие ме върнахте…“.

„Правилно — казвам — дрескод…“

„Ама не, аз ви помня само с добро. И разбрах — официално мероприятие, откриване, не е за игрички… Ама колко строг бяхте…“

Проронвам само едно — „Е…“.

А той продължава: „Сега няма такива. Ако отидете да вкарате малко ред…“.

Пък аз му признавам: „Ако сега започвах — най-много един срок да изкарах и щях да се махна. Времето… Не учениците, времето е друго…“.

Поприказвахме си с тях. Тръгнах. С леко мазна душичка. Все нещо има подире ми…