Георги Коновски
От деня (42)

* * *

Събирам пари за входа. Звъня, отваря ми комшийката и вика на мъжа си: „Андрей, къде са ти парите?“. Питам заинтригувано: „Защо неговите? Ти нямаш ли?“. А тя ми обяснява като на малко дете: „Имам, но ми трябват за мои работи“…

* * *

Звъннах на друга врата. Показа се щерката на собствениците — девети клас, дълга, кльощава, с изумително празни очи, с кух поглед и абсолютна индиферентност към мисълта…

„Баща ти тук ли е?“

Нямало го.

„Майка ти?“

И нея…

„Кажи им, че съм идвал за парите за входа…“

„Аз ще платя“ — казва и вади портмоненцето. Типично момичешко — с някакви бляскави зрънца и пайети.

„Имам едри…“

Е, викам си — има двайсетачка, ще й върна десет и монети…

Подава ми петдесет лева… Ъ? В туй хлапе толкова пари наведнъж? Бе, не ги ли е страх да й дават големи суми? Щото за града това са бая пари. А в портмоненцето ловкият ми поглед засича още банкноти. И то не по два или пет лева…

Двам й остатъка, тръгвам си. И се сещам за една стара история…

Междучасие. Някои излизат, а други остават в стаята. Три момичета идват и почват да ми докладват. Ходили голямото междучасие да пият кафе. После всяка извадила стотинките да плаща. Само една сложила петдесетачка. А в портмонето имала още няколко…

„Ма, знаете ли как ги изкарва?“

„Ми — викам, — сигурно се е хванала на работа…“

„Неее…“

И разправят…

Влюбила се в някакъв футболист. Който набързо я… Така де… После заминал за друг град на гурбет. А момичето почнало занаята…

Та сега се стреснах. От петдесетачката. Ама… Бе, може да са седмичните й пари. Макар да беше петък. Или друго…

Пък и момичето доста… Така — меко казано, далеч от затрудняващ я интелект. Не знам на кого от родителите си се е метнала — по-скоро и на двамата — но никога няма да бъде обвинена в сътворяване на вредни мисли. И изобщо на мисли…

Ама кой знае какво става…

Все пак, мъжкият организъм е всеобхватен. Особено след пет ракии. И особено неукрепналите момчешки организми. Плюс бушуващите хормонални тайфуни…

* * *

Срещах често после онова момиче. Симпатяга. Изкарваше си честно добри оценки, незлобива, ведра… И проститутка…

Та я зърнах в един супермаркет. С майка й. Която познавам и се чудя — какво мисли за професионалното развитие на дъщеря си. Носеха кутии с плодови сокове.

„Я — викам, — откога си на плодов сок?“

„Господине, нали ме знаете — не пия алкохол, не пуша…“

„Тъй, тъй… Направо не си от сегашното поколение…“

А тя ме гледа сериозно.

„Днешните момичета са по-лоши от нас — казва. — Много по-лоши. Морал нямат…“

А аз изтръпнах. Вече съм далеч от младежта, но една проститутка да ги укорява в липса на морал…

Плашещо е…

* * *

Пак за събирането на парите във входа.

Нямаме касиер. Всеки събира — по реда. С две изключения. Едната беше алкохоличка. И не й давахме по понятни причини. Другият е днешният герой.

Над 40 години е. Какво работи — не можем да разберем. Ту в курорта следи за велосипеди под наем, ту в някакъв гараж. Излиза сутрин, връща се вечер. Няма домофон, не отваря никому. На събрания не ходи, пари за общи работи дава… Като че има запек…

Казано направо — селски тарикат. Постъпва нагло, безочливо, тъпо — но е убеден, че е много хитър. Крие се като плъх в апартамента, ако го сбарат навън — дава парите, ама все едно че е лапал месо с кокалите и сега го разтоварва…

Аз го спипвах. Връщам се сутрин с кучето, то си отдъхва пред входа, оня излиза и… „Парите за входа!“…

Да, ама тоя път успяваше да се скрие. Засичам го от балкона, спускам се с асансьора — не отваря. Макар да се подпирам на звънеца и упорито натискам…

Слагам му бележка — с тиксо, да я махне леко, да не цапа. Никакъв отговор…

Като мина седмица — писна ми. Абе, аман от простаци, смятащи, че възпитанието е признак на слабост!

Лепнах му бележка пак — но с гадно, бяло, здраво лепило. Вечерта долетя. Разговор на висок тон.

„Да слезеш и ми изчистиш вратата!“

„Няма да стане… Ти кога смяташ да плащаш?“

„Ще я чистиш!“

„Функционално неграмотен ли си? (това го затруднява) Казах — НЕ! Кога ще плащаш?…“

„Ще видя…“

„Аз вече платих сметките. Значи съм платил вместо теб — тоест, ти си откраднал парите ми. А на тарикатите все се случва нещо…“

„Какво ще стане?“

„Бе, де да знам… Може някой циганин да се бутне в колата ти и огледалото да хвръкне. По-скъпо е от седем лева, нали? Или някой нервен да те срещне в тъмното… Или…“

„Ама ти ме заплашваш?“

„Неее… Просто си мисля — ти се криеш, защото се смяташ за шегаджия и разиграването за шега. Аз пък имам други разбирания за шегата. И ето — лепнах бележка на шега. Другия път ще сложа голям картон със същото лепило…“

„Добре, де — няма ли да го изчистиш?“ — омеква като масло на слънце.

„Не! И чакам парите…“

Мълчи. Прави си сметка. Знае, че имам маса бивши ученици, някои от които са известни с… Абе, нетрадиционен подход към конфликтите. Един даже наби директора на училището заради дъщеря си, та му дадоха условна присъда. Макар при мен винаги да е бил ангелче. А сега, при среща, говори на „Вие“, все пита какво да помогне. И е идвал у дома, тоя го е виждал…

Аргументите стават все по-ясни и застрашителни за простака. И бърка в джоба си… При това плати и за предния месец, та съседът се изненада, когато му занесох отписаните вече пари…

Раздялата е дипломатична — топла сред хлад и мраз. И я използвам. Кова желязото, докато е горещо.

„Следващият път ще събирам след десет месеца. Бъди така добър — когато сложа бележката с тиксо, ела най-късно на другия ден…“

Мълчаливо тръгва. Но се вижда как от опита да мисли чак бръснатият му тил се гърчи…

Да четеш притчи на простак е излишно и безсмислено. Ляв прав, съчетан с десен отдолу, обясняват по-ясно — поне нему — това, което искаш да разбере…