Георги Коновски
От деня (71)

* * *

Преди седем години…

Умря котаракът ни. Не беше стар, но внезапно нещо с бъбреците и…

Както и да е!

А вкъщи стана едно тихооооо…

И жена ми хич я няма, аз не съм в настроение…

Попитах познати дечурлига, едно ми каза, че някаква нейна позната имала котенца. И се чудела де да ги дене.

Как де?

Обадих се по джиесема, питам я. Да, ще ми даде едното. А има ли месец — не е хубаво да се взема коте преди 4–6 седмици? Има.

Вземам такси, отивам в крайния квартал.

Чака ме едно момиче — нейде втори курс от СПТУ по съблекло и шибачество (официално по облекло и шивачество, но просто ярко неинтелектуалната му физиономия…).

И държи в ръце малко — като мишле, сляпо коте. Колкото шепа…

Абе, моме, това е най-много на две седмици — те след втората почват да проглеждат…

А, ама то и без това ще го изхвърлят, че…

Не питах какво е по пол, нищо. Грабнах го и се метнах в таксито. Щото ми се щеше такъв шамар да завъртя на тая пикла…

Право във ветеринарната. Имам там една позната — Иринка. Взе го, прегледа, каза, че е женско, даде ми куп витамини, подхранки, биберонче.

Занесох го, звъня, подавам го на жена ми, а оная се дърпа. Помислила, че е мишка…

Измихме, излъскахме го, стоплих мляко и с пипетата го нахраних. Беше малко дори за биберончето.

Та известно време с пипета го поих — то затова ме взема за мама ли, кой знае, после с биберончета. И като тръгнаха зъбите, взе да ги гризка, та през ден търсехме биберони като за него.

После му поднасяхме млякото в съдинка, сетне натопихме гранули, сега сама ги гризка.

Ама се научи да ме дърпа сутрин и да я водя до яденето. И през деня го прави. Лежи, гледа ме, като стана — скача, врътка задника, измърква и тръгва към яденето, озъртайки се дали я следвам.

Само почна да се облизва, да ходи в тоалетната, да рови…

Но най-напред я масажирах по коремчето — така правят котките с малките. За стимулиране на стомахчето и за дрискането.

Та и сега — хапва си, почеша й корема, тя извие гръб и не спира да лапа. Всъщност, котките много пазят корема — слабото място. Но коконата дава да я чеша, няма страх. Нали е свикнала от малка…

Първите дни беше… Къде да го сложиш — сляпо, ама напористо? И му нагласихме базата в една пластмасова кофа от боя — чиста, изстъргана, разбира се.

Памперс вътре сложихме.

Първата сутрин гледаме — осрана до ушите. Измихме я, изсушихме, пак я сложихме на топло вътре. След час — изпълзяла…

Височината на кофата 40 сантиметра, гладка… А нашата се измъкнала…

Мани, мани…

Сложихме капак.

Но след два дни го премести и пак навън…

Пъргава — акробатка!

Добре поне, че по пердетата не се катери.

Но иначе — навсякъде другаде.

Диванът сме го отписали, а едната спалня е затворена за нея. Поне едно място за гости да има.

На втората седмица я изведохме да види балкона — чист въздух. Нашият балкон е някъде десет квадрата. Не искам да го остъклявам, на шестия етаж е, хубава тераса.

Да, но от тогава с нея винаги има човек на балкона. Под око е.

Защото веднага, ама веднага, се метна на парапета. И взе да зяпа надолу…

Шести етаж, а на тая не й пука!

Направи го няколко пъти. И, както казах, е под надзор.

В момента е дълга към метър — без опашката, грамадна, пъргава, бърза, хищна, хитра, тежка, мързелива…

Много е грамадна на вид, а е светкавица. На барплота има нейни следи. Тоя барплот аз го зидах от тухли, замазан е, боядисан. Та на метър височина от пода има нейни следи. Де се боядисала — не знам, ама претичала хоризонтално на три метра дължина.

Често съм я виждал да тича така по стената — вертикално. Как се задържа, защо… Не казва.

А, като я хванат дяволите — прави кросове из двете спални, хола, трапезарията, кухнята… В коридора пътеките са на руло навити. Бори се с нещо там, дърпа, къса, върти…

От малка я тренирам в борба — не й давам мира, все се сражаваме. Котките имат своя тактика. Лягат по гръб, предлагат уж беззащитно коремче, после хващат с предните лапи противника, а със задните го изкормват.

По ръцете ми е пълно с белези — не само от нея, и предните котки си оставиха подписите, но се боричкаме.

Особено като напърчи опашка, разроши я, застане настрани (става по-голяма видимо), вземе да съска…

Гостите…

Ами като дойдат гости, прибираме я в хола под арест.

Напада!

Съска, хапе, стрелка се…

Имам усещането, че се бои — страхлива е. Малко чужди хора е виждала, за нея са непознати, врагове.

Признава само мен и жена ми.

Обича да се пребори с мен, да хване ръката ми и да я облизва. Сутрин често заляга над нас и почва да ни вчесва с език. Най-вече жена ми — по определени причини.

Обича да лежи в краката й. Обаче е тарикатка. Зиме се пъха под юргана при мен, защото жена ми много се върти, а аз спя като мумия. И се топли, хитрушата.

Исках да я кръстим Мира — на името на една заица, която имах нейде в десети клас. Ходеше подире ми, влизаше в стаята и лежеше в краката ми, докато четях.

Но жена ми я прекръсти на Марийка.

Много е красива. Абсолютно тигрова е — якето й е супер маскировъчно и елегантно. Впрочем, тя лежи до заглавието на блога.

Така…

Сега отивам да видя къде се е свряла да спи. Защото обича да използва целия апартамент. Най-много — където съм седял или спал. И що пъти съм я свалял от тоя стол пред компютъра…

В жегата се беше настанила в тоалетната — на плочките, тихо, спокойно…

Е, засега толкова…