Георги Коновски
От деня (27)

* * *

Събота. Ранна сутрин. Няма още 6,30 часа. Но съм се събудил и ставам. Тихичко, защото жена ми спи. И, ако се събуди… Единственият начин да се спре световна война е някой идиот да я почне, когато жена ми спи… Така ще го смота — и войната веднага ще спре, и повече оня няма да посмее дори да помисли за нова война…

Та — ставам тихичко. Отивам в хола. Пускам си телевизора. И по трите канала, представяни за национални (щото от съдържанието не личи) въртят анимационни филмчета…

6,30 заранта…

Кое дете в тоя час гледа филмчета? И изобщо — кое гледа телевизия? Най-точно — кое ГЛЕДА в тоя ранен час?

Но ги въртят. Отчитат изпълнено неписано задължение към бъдещите рекламни потребители…

* * *

Плевен. Гарата. Бюфетът. Обява: „Търсим майстор за закуски“. Казвам, вземайки сандвич: „Наполовина мога да помогна. Майстор съм, но не на закуски“. Жената въздиша: „От година нямаме майстор, само сандвичи правим“…

Не е на добре в България да няма баничари…

Не е…

* * *

Във влака. Качвам се в Плевен. Втори вагон, 46 място. Пред мен жена. Която пита на входа на купето за 47 място. Вътре са три… момичета — нейде около трийсетте. Зад тях. Казват й — „Няма такова място“. Макар табелката да се вижда отдалеч…

Казвам учтиво: „В тоя влак всички билети са с места. Така че — моля, освободете 46“…

Надигат се с мърморене. Не разбирам. Билети имат, места имат, но ги домързяло да отидат до тях. А влакът е с три второкласни вагона и един първокласен всичко…

Две жени — не от компанията, стават и тръгват, втренчени в билетите си. Трите моми седят, едната казва: „Е, сега има много хора, ще станем като тръгне“…

Усещам, че се ядосвам…

„И ние ще ви стоим диван чапраз? Давай!“

Стават. Добавям: „И си приберете чашките от кафе, слуги тука няма“…

Навън едната мърмори: „Тия провинциалисти невъзпитани“…

Тук вече изригвам: „Абе, простакеси нагли! Дразни ли ви, че хората спазват правилата? Ега ти селяндурките от жълтите павета“…

Изнасят се тихичко. Както викаме ние — невъзпитаните провинциалисти: като пръдня из гащи…

* * *

В купето са двама младежи. 22–25 годишни. В дънки до под коленете, бели фланелки с някакви реклами, остригани. Разговарят помежду си — на висок стил, с много чуждици. И мятат по някое око — да видят колко сме впечатлени.

Четат една книга, препредавайки си я. „Богат татко, беден татко“. От типа женски поучения в стил „Учи се как се са̀ди пиперо“…

Модерни джендър хлапета…

* * *

В коридора звучи гръмкият глас на младо полицайче, придружаващо влака. Бъбри си с някаква срещната позната. Разправя й как добре му вървяла работата…

„Не ми трябва да се издигам. За какво ми е да отговарям за 200 — 300 — 1 000 човека? Сега отговарям само за себе си и колегата…“

Наполеон ли беше казал, че всеки войник носи в раницата си маршалския жезъл… А младите полицаи май нямат раници…