Георги Коновски
От деня (34)

* * *

Вчера се подсетих за една история от далечното време…

1990 година…

В малката обща стая се събираме на почивка. Ама фактически почивка няма. Полит събрания… Помните това време, нали?

Някои гледаме сеира, други се палят и размахват ножа на умрялото куче, трети си мълчат неудобно.

Две госпожи (вече) са особено разпенени. Направо са изпаднали в истерия — комунистите това, комунистите онова…

Няколко колеги и колежки се свиват — бивши членове на БКП или сегашни на БСП…

А ония все към тях сочат…

Не издържах. Отидох до шкафа в стаята, където държахме какви ли не документации. И извадих известния на всички дневник на политическата учебна година…

По-възрастните помнят — всяка седмица, общо събрание (не бяхме много), предварително зададени теми, изказвания (в повечето случаи по поръчения на водещия)…

Можеше да не се ходи. Имахме такава колежка — помня само, че се казваше Александрина. Викаха я, мъмреха я… Тя си мълчи и… Пак не ходи…

Но освен определените предварително, имаше и натегачи. Които зубреха като ученички и направо пееха със запетайките нужния материал…

Едната беше от тия госпожи. Членка на партийното бюро. Окото на партията и ръководството.

Другата беше „само“ партиен член. Изключително активна — мероприятия, украси, прояви…

Та извадих аз дневника и започнах да чета…

Имам доста силен глас — при нормално говорене заглушавам и мегафон.

Четох — и все имената им там, все правилни партийни изказвания, все славословения на другаря Бай Тошо…

Настъпи тишина…

След което помолих да бъде все така…

А дневника прибрах и пазех доскоро…

Ония госпожи скоро напуснаха. Все още имаше работа. Но беше глупаво — градът не е голям, познаваме се. И хич не се впечатляваше някои, че на митингите на СДС тия бяха в първата редица — крещяха, вееха сини байраци, пиеха с поглед трибунните вождове…

И да бяха само те…

Все ренегати се натикаха в първото СДС — та затова и хората бързо ги усетиха…

А после занавлизаха там тарикати и мошеници. Ненапразно Цонев и Бисеров намериха място в групировката ДПС, а повечето други се намърдаха при Пръмова и Борисов…

И сега срещам понякога ония двете. Вече овехтели, но… Помнят!

Като ме видят — минават на другия тротоар. Или изкривяват поглед…

* * *

Имам си една комшийка, покрай която трудно минавам. Не само, че се конкурира с Хималаите, ами и защото не пуска човек да мине покрай входа, където цял ден седи, без да го подложи на разпит с пристрастие.

От „Я, ама ти домати си купил… Пари имаш, а?“ до „Абе, вчера нещо ви чух гласовете. Какво се карахте?“.

Та пробвах оная вечер да мина леко, леко… Ама като нямаме втори вход — паднах в капана.

Седи си тя на стълбището, припича се, отчита като таксиметров брояч кой минава. А сетне се нахвърля като дебнеща хиена върху невинната жертва.

Е, сгащи ме.

Тая вечер беше в настроение не за разпит, а за изливане на душата. Правели някакъв изпит в школото на синчето й (после питах — казаха ми, че се наричало външно оценяване на учениците).

И нейното чадо гениално имало четворка!

Четворка, бе! Почти петица! Пък където пет — там и шест, нали?

А оная гад, даскалът, му пишел тройки и все разправял, че са с клизма, дето вика народът. Значи детето можело — ама много можело, само дето тия загубени даскали го подценявали.

И тогава направих фатална грешка.

Взех, че споменах банална истина.

Учителите оценяват децата при всяко изпитване, а накрая на срока слагат срочна оценка въз основа на цялостната им проява през тия месеци.

Дето казва един стар умен човек — оценката е субективно отражение на обективната действителност (няма да казвам кой, защото съм скромен).

И оценките през годината рядко са еднотипни — все шестици или все двойки. Като селски бостан едно време са — има от всичко по нещо. Дори кратуни.

Понякога цялата таблица за оценяване е в графата срещу името на детето.

Поради което накрая доста учители препитват децата, опитват се да намерят най-точната оценка, да не подценяват, нито надценяват положения труд.

Тъй като учението е труд — може би най-сложния и тежкия труд.

И детето получава заплащането във вид на оценяване на положените усилия. За различни усилия — различни оценки. Срочната или годишната е средна, обобщаваща, обхватна. Както щете я наречете.

С известен плюс. Доколкото познавам доста учители, зная, че почти всички пишат накрая с едно на ум „в полза на ученика“. Както сме свикнали от дома — „Хайде, баби, едно залче и за леля…“

„Допълнително“ му викахме в казармения стол. Допълнително стимулиране го наричат чиновниците — защото за другите премиите са забранени.

И тройката на синчето й — а го познавам от първолаче, тогава се засъседихме, е доста висока оценка. Според мен.

Но на — на външното оценяване имало четири…

Та й викам, че понякога човек надскача себе си, че късметът се случва да помага, че може и сам евентуално да си помогнеш с пищови, че и други хора в хаоса помагат.

Простичък пример. След матурата софиянчета се похвалиха в интернет как си организирали НЕ ЗА ПРЪВ ПЪТ подсказване.

Лявата ръка показва с пръсти кой въпрос е (за шести и нататък с особен жест), дясната — коя точка от предложените четири.

Ха върви го хвани. Че и докажи. И после понеси всички разправии с родители, директори, началници.

Може, може да се изкара и с късмет. Наша милост веднъж решаваше тест при един физик.

По системата на щурия късмет: първи въпрос — а, втори — б, трети — в, после пак отначало.

И покрих ниво 3,38. Колко му е! Господ помага на глупавите. Аз цял живот на това разчитам.

Та думата ми беше, че пробвах да й обясня на женичката — една оценка не е мярка.

Което отхвърли приятелят ми, дето е даскал. На другия ден ми обясни, че за чиновниците от МОН точно тази оценка е критерий за работата на учителите.

Добро ниво — добра работа.

Ама в някое училище хлопнали вратите и директорката лично решавала тестове, ама в друго затваряли очи при преписването, ама в трето били готови свещ да палят за благодарност към вносителите на китайски слушалки…

Мнооого важно!

Та някъде дори се карали на учители, при които средният успех от срока бил по-нисък (на места дори с цяла единица!) от тоя на проверката.

Затова — не гледай кой какъв е, колко знае, какво умее.

Гледай документа!

Там е бюрократичната истина.