Георги Коновски
От деня (72)

* * *

Виждам познат. Който започва да ми се оплаква, че иде зима, пък става студено, а той почнал работа в енерго някакво, та сега ще има да го продухват ветрищата по трасето…

— Спокойно — успокоявам го — Всички се оплакват от работата си. Даже тия, дето съчетават приятното с полезното, кефа с парите. Магистралките…

Пък той се чуди дали вижда обида в сравнението или е просто смях…

* * *

Седим си с моя приятел даскала, пием си чайчета, гледаме раздвижилия се под топлите слънчеви лъчи свят.

Спира пред масичката млада жена — така, трийсет и нещо, поздравява.

Моят приятел я кани при нас.

Бивша негова ученичка, сега учителка.

Не, не е учителка — поправя го тя.

Дошла в училището им бивша шефка на инспектората, веднага й уредили норматив часове, на дотогавашната титулярка предложили половин програма.

И заплата 270 лева!

Което я накарало да напусне.

Та сега получавала 320 лева от бюрото по труда.

И свободен ден.

Търсела си работа.

Каквато и да е.

Все още е млада, влиза в сектора на възрастовите търсения.

Но…

Но няма да се върне в училище!

Не само нейното — в училището изобщо.

Защото чак сега — когато се оказала извън него, разбрала колко свободно, спокойно и за себе си може да живее човек.

Да, да — проблемите са налице.

Парите не стигат.

Несигурността е все по-натежаваща.

Къщата, която строят, е незавършена…

Обаче… свобода!

Без нерви!

Без отговорност за безотговорните.

Без да си център на всякакви упреци за всичко.

Намерила си някаква работа — неофициално. Казано директно — в сивата икономика.

8–10 часа труд. И толкова!

Никакви странични задължения. Най-вече свързани с нерви и напрежение.

Да преглежда писмени работи? Което за лаиците е лесна работа?

И да чете всякакви почерци, да се дразни от полуграмотността или грубите грешки, да подчертава, да напомня, да обяснява…

Пак? И пак? И пак?

Да, бе!

Търси си официална работа. Но — не в училище!!!

Твърдо!

Млада е, има десет години опит, интелигентна — обаче не желае да бъде учителка.

Както и други колеги (бивши!) нейни.

Децата?

Да, интересно й е било, но…

Но да се жертва в името на думи, когато всички рискуват в името на парите?

Има си знания, има си умения, има си културни навици.

На нея й стигат.

А за децата — да се позамислят родители, политици, общество.

Защото — най-важното! — безсмислена е саможертвата в името на неоценяеми сега ценности.

Пазар?

Е, приема пазара. И ще живее според него.

Изпростяването на народа?

С мъжа си вече уреждат заминаване. С децата. А каквото стане тук…

И си тръгна.

Моят приятел каза, че съжалявал отдавна, задето подкрепял и насърчавал умни деца да поемат учителския път.

Вече не изказвал мнение.

Не желае да го упрекват.

Или да изглежда палач, хвърлящ свестни деца в огъня на общественото безразличие и дори омраза.

А аз се сетих, че онзи ден разговарях с младеж от 69 набор, комшийче.

Върнал се беше от Германия.

И чакаше щерка му да завърши учебната година. Като междувременно я водеше на курсове по немски.

Ясно защо.

Не плъховете бягат. А нормалните млади се спасяват от плъховете на държавното кормило.