Георги Коновски
От деня (18)

* * *

Почти цял ден ходих по всякакви медицински учреждения.

Станах си раничко, пуснах материалите, отидох да ми точнат кръвта вампирите от лабораторията.

Отпред — две опашки. Чакаш — плащаш, чакаш — влизаш…

Ей, не мога да кажа, че този път пациентите — в огромната част пенсионери — тарикатееха. Поглеждаха, заемаха място, чакаха…

Но точно преди да вляза, отнейде се цъфна някакъв чичка и вика: „Да мина…“.

Поглеждам го. „Накъде?“ — питам. Няма вид на сестра, камо ли на лекар. Типична аграрна физиономия.

„Аз съм — вика, — за кръв…“

„Аха! А тия на опашката са за домати и краставици…“ — иронизирам напразно. Тъй като чичката посяга с ръка и казва: „Ама чакай да мина…“.

Е, излетя. Жените му се нахвърлиха. Забелязал съм и друг път — ха се опита някой да превари опашката, жените като ято кокошки го накълвават… Ако е жена нахалничката — и друго. Веднъж гледах как разделят две лелки…

Влязох, обясних на сестрата, че вените ми са секретни и няма смисъл да рови, за да ги търси. Писна ми да човъркат с иглата, разчитайки на придобития опит. Ама моите вени са още по-опитни, пък са и на своя територия, та знаят де да се скатаят.

Сестрата излезе разбрана, взе кръв от горната част, над дланта.

После се метнах на такси — нямаше как иначе да стигна навреме на работа.

По обяд — пак на линия. Най-напред отидох да ми извъртят кардиограма. На вратата на кабинета имаше някакъв плакат с реклама на нурофен. Изобразен като червено човече, което дърпа надолу живака на термометъра. Ама яко дърпа — напънало се. И живакът вече под 36’… Бе, както се напрагя… Направо ще остави човека с температура под нулата. Което няма баш да го излекува…

Та понесох кардиограмата към докторката. Погледнах я… Какво ти разбирам? Освен най-важното — линията не е права. А това си е повод за оптимизъм. Временен.

После пак дадох кръв — две различни изследвания ми правиха.

Ходих, пийнах чайче, хапнах малко… И пак на кръвопролитие…

Та така — почти цял ден по доктори. Някак си… Абе, не ги обичам тия ходения…

И, като се прибави невролога, който ми обясни, че лявата ръка изтръпвала нещо от нерви и периферната система, ама трябва повече спокойствие…

Сетих се за старата и хубава песен — А на кладбище всё спокойненько (музика и текст: Михаил Ножкин):

Четверть века в трудах да заботах я,

Всё бегу, тороплюсь, да спешу,

А как выдастся время свободное —

На погост погулять выхожу.

 

Там, на кладбище, так спокойненько,

Ни врагов, ни друзей не видать,

Всё культурненько, всё пристойненько,

Исключительная благодать.

 

Нам судьба уготована странная —

Беспокоимся ночью и днём

И друг друга грызём на собраниях,

Надрываемся, горло дерём.

 

А на кладбище так спокойненько,

Ни врагов, ни друзей не видать,

Всё культурненько, всё пристойненько,

Исключительная благодать.

 

А семья моя — свора скандальная,

Этот пьяный, драчливый сосед,

Ты квартира моя коммунальная —

Днём и ночью покоя всё нет.

 

А на кладбище так спокойненько

Среди верб, тополей и берёз,

Всё культурненько, всё пристойненько,

И решён там квартирный вопрос.

 

Вот, к примеру, захочется выпить Вам,

А Вам выпить нигде не дают —

Всё скрипят да грозят вытрезвителем,

Да в нетрезвую душу плюют.

 

А на кладбище так спокойненько

От общественности вдалеке,

Всё культурненько, всё пристойненько,

И закусочка на бугорке.

 

Старики, я Шекспир по призванию,

Мне б „Гамлетов“ писать бы, друзья,

Но от критиков нету признания,

От милиции нету житья.

 

А на кладбище по традиции

Не слыхать никого, не видать,

Нет ни критиков, ни милиции,

Исключительная благодать.