Георги Коновски
От деня (19)

* * *

Дребна историйка. Ама наистина дребна. И дребнава.

Отивам аз в един голям магазин.

С чантата на рамо — както винаги.

И, естествено, смятам да я оставя в багажната каса. После ще я пълня.

Да, обаче любимите ми номера — 4, 7, 13, са заети.

Не, не — в 7 има някакво пликче със слънчоглед. Леко скъсано отгоре. Положено в касата и вратичката затворена. А ключът си е на мястото.

Ясно.

Пореден тарикат, решил да не слага дори 50 стотинки (нищо, че после си излизат). И разчитащ на българското възпитание, което те кара да подминаваш срамежливо простотията. Че и да се срамуваш от надигащото се възмущение в теб.

Да, ама ме подхванаха моите дяволи. Извадих пакетчето, сложих го в празна каса, прибрах чантата, стотинките паднаха, ключът се завъртя.

И отзад чувам глас: „Вие ли преместихте семките?“.

Пак на „Вие“ говори, все е файда.

Казвам: „Трябва ми клетката, не е заключена“…

„Ама как така? Нали съм сложил пакетчето?“

Обяснявам като на малко дете. Или на наглеещ тарикат.

„Това абсолютно нищо не означава. Има касичка, плаща се.“

„Нямате право…“

„Сериозно? Я извикайте охраната или полиция…“

Спихна се, но продължава.

„Ами ако и аз извадя чантата?“

„Първо, касетката е заключена. Второ — те това ще е престъпление — опит за кражба.“

Взе си пакетчето. Тръгна. Мълчаливо.

И в този момент загрях.

Просто влиза, взема си нещо, изнася го. После пак и така нататък.

В джоба няма ключ — не могат да докажат, че той е сложил нещата.

Изобщо — по малко, по малко…

Пък аз се намесих, видях го, запомних… Свидетел!

Явно за този ден ще мине с пакетчето семки.

Тук.

Защото има и други магазини.

Дребна история, нали?

И дребнава…

Но някак си мразя тарикатеещи се простаци да смятат, че са се наложили над баламите, балъците, будалите.

И все влизам в скандали…