Георги Коновски
От деня (39)

* * *

В неделя се сетих, че на другия ден ще раздават пенсии и в банката — значи и при банкомата — ще е приветствен митинг на пенсионерите. Та рекох да дръпна някой лев предварително. Отивам, слагам картата… И — няма пари! А зад мен още две двойки — сравнително млади, явно не за пенсии, и те решили предварително да се заредят, че да не правят опашки на другия ден…

В града — в центъра, ама то всичко е център — има още два банкомата. Също празни…

На другия ден минавам — опашки. По една на банкомат и на банка. Вият се — за града големи опашки, нейде поне по десет човека във всяка…

Понеже трябва да взема лекарствата, отварям вратата на голямата аптека… Малей! Що не се сетих, че е понеделник, пазарен ден. И пенсионерски. Хората дошли до града за туй-онуй, пенсии вземат и, естествено, част от тях отиват за лекарства. Така че е просто безсмислено да чакам — три опашки в тая аптека, в другата само една, ама започва отвън…

На другия ден отивам пак — при отварянето. И пак заварвам тълпа. Като че са спали отпред.

Заставам. Пред мен младеж. Типичен селски вид. До него момиче — поне по документи. Тя хапва баница, той дъвче баница. Рано е, гладни са — нормално. Стигат до края. Почти. И момичето завива последното късче в хартийка. Момчето вика: „Що не го дояде?“. Тя — с тона на селска гранд дама: „Ама си прост! Не се дояжда яденето, винаги трябва малко да остане.“ — „Що?“ — „Да покажеш, че толкова хубаво е яденето, та си се наситил преди края. И чорба да ядеш — две лъжици да оставиш. И от пържола трябва“…

Да се хиля ли…

Ама неудобно. Момчето я гледа като фея на трапезното поведение. И огъва в хартийката останалия залък от баницата…

Впрочем, младежът купи освен някакви лекарства, и валериан. Май ще му трябва за в бъдещето…

* * *

Тръгвам си и казвам „Довиждане“ на роднина, работеща в един магазин. Пътем пожелавам успех сред момчетата на помощничката й — младо дребосъче. А то вика: „Какви момчета? Няма вече момчета“. На което поласкан отговарям: „Благодаря за комплимента!“. И се сещам за репликата ми към мойте дванадесетокласници: „Едно време в казармата не вземаха само инвалиди и педали. Вие не сте инвалиди“…

* * *

А магазинерката поръчва стока. И казва на пласьора: „От сиренето четири…“. После се сепва: „Четири разфасовки, да не докараш четири кила, че кой ще ги купи“…

М-да…

Та нещо дипломирани икономисти да ми обяснят как се развива икономиката и как се повишава жизненото ниво…

* * *

Гарата в Плевен. Трябва само да презаверя билета. И го прави жената зад гишето. Но отбелязва: „Място имате, обаче не мога да го запиша — системата не работи“. И обяснява — кондукторът ще настани всички, правостоящи няма…

Няма… Ама хаос има — огромен. Щото преди това системата работела. И някои са с билети, на тях всичко наред — включително отбелязани места. А ние трябва да питаме има ли свободно място, после да напускаме, когато се появи човек в редовен билет и пак да търсим това скрито нейде наше (да, наше!) място…

Та отидох до кондукторката, платих пет лева и се преместих в първа класа. До Варна — сам…

Макар това да не ме спаси от бедежействането. На два пъти пускаха яката парното. Та пътувах в топло, претопло купе и отворен прозорец…

* * *

Провадия. Кой слиза, кой се качва… Аз зяпам през прозореца. Бая порутени постройки покрай линията. Къде ли са хората, живели или работили там?

И в тоя момент влакът — едва влачещ се — спира. И то точно срещу спирка. Нормална спирка — със заварена пейка, с навес. Ега ти БДЖ-то — вече взема пътници при помахване?

Качват се трима. Двама мъже и жена. Тя сочна, те дебели. Единият в железничарска униформа. Поздравяват се с кондукторката, събират се в купето й. И се носят от там гласове…

Кой знае защо, когато летях за Краков и обратно, самолетът не кацаш по разни спирки, за да вземе колеги на пилотите. Може би, защото беше чужд?