Георги Коновски
От деня (28)

* * *

Сутрин излизам към седем — седем без десет. Таман почва да се разсъмва в тоя сезон. А на вратата нас — мен и кучето, ни чака пес вълча порода. Голям такъв, ама кротък. На комшии отсреща на улицата. Цял ден стои или лежи пред вратата им, не закача никого — освен котките. Ама и те си знаят, не минават тук. Децата си играят до него, хора минават — лежи си и дреме…

Нас ни чака. Правим обиколка на кооперацията. Играе си с кокер шпаньола, който със скок се мята на врата му — едва стига до там, отръсква го, гонят се. Кокерът — на каишка, щото е толкова щурав, че сам не знае какво ще направи след малко…

Та слизам с асансьора заранта и гледам — една комшийка стои до вратата, мъжът й я увещава да тръгват, а тя ме вижда и вика: „Води го, махай го от тук…“. Щото вълчакът стои пред стълбите…

„Бе спокойно, бе жена — говори й комшията, хубаво куче е, кротко…“ Неее… Да тръгнат… И сутрин — казва ми — да излизаш по-рано, да отвеждаш кучето, та да излизам…

Малко се раздразвам. И обяснявам — проблемът не е в кучето, проблемът е в нея. В този страх от животните. Ако него преодолее — всичко се решава…

Подкрепя ме мъжът й. Комуто явно е омръзнало всичко това…

Но тя — не, та не… Да излизам сутрин преди нея…

Пак бавно й обяснявам, че сутрин нямам спешна работа. И хич не мисля, че ще се затичам да й подготвям пътя, да помета пътеката, да я посипя с цветчета. И не е лошо да се обърне към специалист. Защото тежък проблем е идеята в главата й, че някой си — напълно чужд и с нищо неподчинен й човек, ще зареже делата и интересите си, та да обслужва някакви нейни мераци. Ни голямото куче е мое, нито съм охрана на квартала…

Мъжът й е зад гърба й и се подхилва. Явно е доволен, че някой затваря рязко, като врата на стар москвич, устата на жена му. Но тя не схваща. И тръгва след нашата тройка с призив на другата заран да я чакам пред вратата…

Аз съм добра душа. Ако съм жена — от родилното няма да излизам. Обичат ме всички кучета, котки, малки деца и хубави жени. Мъжете не ме харесват, ама то е от нормална завист към екстериора и интериора ми. Но такава жена… Не искам да ме харесва…

А и както отдавна са казали древните — колкото повече опознавам хората толкова повече обиквам животните…