Георги Коновски
От деня (29)

* * *

И пак ми разправя моят приятел — полицейския шеф.

В техния град живеело немладо семейство — мъж, жена, две деца, тъща.

Мъжът бил бизнесмен, вдигнал голяма къща, прибрал бабата при себе си.

Обаче, тя била с такъв характер… с такова характерче… че дъщеря й говорела за нея само като за „тъщата“.

Та бабата поискала зетят да сложи мокет в стаята й.

Той заобяснявал за прах, боклуци, мръсен въздух, децата…

Не, та не!

Искала мокет…

Туй паркет, ламинат, после килим, удобства за чистене и проветряване — не приема.

Мокет!

Купил той, закарали го в дома му.

Казал: „Бабо, това е немски мокет. Не се слага лесно. Трябват специални гвоздейчета — да се нажежат в масло, да са гъвкави за забиването.“.

И извадил китайския тиган, изсипал кило пирони, налял олио.

„Нямам време, казал, ти ги пържи, аз ще подготвя мокета…“

И се обадил в „Бърза помощ“ и полицията.

Идват ония, завел ги до вратата на кухнята.

Отпред санитарите, отзад полицаите.

Застанали на вратата.

„Добър ден, госпожо! Какво правите?“

Поучудена, бабата вдигнала глава: „Ами пирони пържа… Защо?“.

Та после глобили яката мъжа — и за разкарването на медицинския екип, и за полицаите.

Обаче, той си се хилел доволен.

И полицаите, барабар със санитарите се хилели.

Както и дъщерята…