Георги Коновски
От деня (75)

* * *

Гарата в Плевен. Зад мен си говорят две жени. Не ги поглеждам, но слушам внимателно.

— Преди в селсъвета имаше кмет и писар. Отиваш и му казваш: „Бай Кольо, синът отива да учи, или войник, или каквото там… Дай бележка, че съм платила данъците“. Сяда и — готово… Сега общината и пълна с чиновници, навсякъде компютри и кафеварки. И не могат нищо да ти дадат — ту компютрите повредени, ту не влизали в системата…

Чудя им се на жените. Не разбират от модернизация, актуализация, електронизация, динамизация, оптимизация…

* * *

На отиване бях на място 45. Срещу движението. На връщане с 46. Пак срещу движението.

И нямаше как да си сменя мястото — за по-хубаво зяпане. Като в оня стар виц — нямаше с кого. Бях сам в купето…

* * *

Обикалях две седмици по кабинети и лаборатории. Техническа профилактика и ремонт…

Тръгнах със страх.

Защото зная какво ме чака — пред кабинетите се струпват глутници пенсионери, разменящи диагнози, лекарства, лечения, на̀учна информация… И критики към тия доктори, дето нищо не знаят, ама не щат да питат спецовете пред кабинета…

Слава Богу — размина ми се…

Културно, възпитано, къде мълчаливо, къде с нормални клюкарщини — но чакащите реда си се държаха добре. Просто не досаждаха…

Да, обаче всичко се плаща, както казал тоя, дето му умряла тъщата, когато му поискали пари за погребението…

Та в петъка се появи… ТЯ…

Типична лелка…

Обяснявам. Лелка е понятие за тип жена. Лелката може да е на 15, може да е на 70 години…

Както мацката — която може да е на 18, а може и на 60 години…

Та тази лелка най-напред информира, че от две години е пенсионерка, обиколила всички доктори, нито един свестен няма, всичките са едни „умрели“, даже не стават, когато влиза пациентката, хич не се интересуват от нищо…

От последващия монолог разбрах понятието „нищо“. Просто не се интересуват за личните й впечатления от света. И, остави, дето не си водят бележки, ами и нямали време да я изслушат…

Лелката се появи нейде след 12 часа (смятах, че тогава няма да има опашка, ама на — излъгах се). Най-напред съобщи, че имала час за 10 часа, обаче трябвало да отиде някъде, та затова сега ще мине първа…

Мрачните погледи й подсказаха, че не е време за нахалство…

После заразвива тезите си за неуките доктори…

Една жена, седяща насреща й, попита учтиво — може ли да се премести до нея? И като почнаха двете…

Само че втората се мина яката…

Уж разговаряха, но лелката взе думата и… И стана като на лекция на дружество „Георги Кирков“ — едната изнася сказка, другата слуша…

Особено трудно беше на втората, когато лелката заразправя за внуците си…

Психологическо наблюдение — за пенсионера истински тормоз е, когато някой друг разказва за внуците си. И слушателят подритва, подрипва, терзае се външно и вътрешно… Защото той има толкова неща да разправя за внучетата си, а трябва да слуша друг…

Аз в това време спокойно — външно — чаках. Само дето демонстративно сложих и двете слушалки на телефона и се унесох в музиката.

Но другите пациенти нямаха тая възможност…

Пък и аз имах само десетина минути чакане…

А навън останаха поне четири-пет човека… Дано докторицата не им е мерила кръвното. Щото след тая лелка е просто невъзможно апаратът да дава точни резултати…