Георги Коновски
От деня (32)

* * *

Отдавна не бях правил портрети на познати. Но снощи моят приятел — даскалът ми разказа за свой ученик — типичен пример за модерен младеж от новото пазарно общество…

Натам — по неговия разказ.

Георги е нормално момче. При това интелигентно дотолкова, че да разбере — интелектът в наше време е пречка за щастието на човека. Поради което се брои със себе и вече успява — става все по-прост, често дори простак. Така е доволен, щастлив, не се конфронтира с обществото, бъдещето му е перспективно. Никакви Хамлетовски проблеми (той не знае какво е това Хамлет, има вече оценка за него и затова е ненужно да помни), никакви романтично-хуманни душесмутове…

Връх на цивилизационното му развитие беше, когато решил, че ще е изключително забавно да се набуха с чесън и да смърди в час при математичката. Та после обираше обелки с ръце… Но това не го възпря.

Както не го възпря и пояснението ми — чесънът е типичен нашенски продукт. Полезен, че и вкусен. Обаче… Културният човек НЕ ЯДЕ чесън в общество или преди комуникация с хората! Просто не яде…

Георги не ще да е културен човек, той иска да е забележим — както всеки пубер, и незабелязан — както всеки ученик…

Оня ден призна — прочел „Бай Ганьо“ чааааак до 60-та страница… И нищо не разбрал, нищо и не запомнил…

За какво му е бай Ганьо — има себе си…

Но беше възмутен от забележката ми. „Господине, вика ми, не е ли по-добре, че съм прочел и знам какво пише в учебника за «Бай Ганьо»? Защо трябва да се мъча с книгата?“

Ха де…

Обяснявам му простичко — от подобни телета имат полза всички властимащи. Политическа, икономическа, духовна власт… Всеки чорбаджия се радва на израстващите телета, защото от тях стават великолепни волове за оран. Скопени (в случая духовно), изпълняващи заповедите, немислещи…

Просто повтарящи наредбата… И изпълняващи я…

Но това не стряска Георги. Той е убеден — именно простотията е лост за пробив в новия свят. Де за повдигане, де за разбиване на глави… Важното е да си силен — акълът е тежест…

И да гледаш на света презрително. Учтиво-презрително. С ясно говорещи очи: „Ма къф си ти бе? Аз съм АЗ!“…

Защото това „аз“ е неговата вселена. Неговият дребен и дребнав свят, който е всичко за душичката му. Повече не му трябва. Той е като кралят в „Малкият принц“…

И е готов за живота. Едни мустаци само му липсват, тепърва е набол колчетата, дето предвижда да са, ама това лесно се преодолява…

Физиология… Не е мислене, че да е трудно…