Георги Коновски
От деня (43)

* * *

Поканиха ме на представяне на книга. Обикновено не ходя — не обичам местните (където и да е!) културтрегери и групичките около представящия писател, поет, художник…

Този път отидох. Бивш ученик. Не беше от любимците ми. Да речем — от втората редица. А те при мен са доста редички — та чак до плюс-минус безкрайност…

После завърши висше и стана начален учител. Виждахме се — изрисуван с татуировки, по шорти, с маратонки. Родители и ученици много го харесваха — точен, умен, стриктен. Последно се видяхме миналото лято. Канеше се да напуска. „Не мога, каква ми, с тая малка заплата. Пък за семейство да не говорим. Иска ми се в училище, но…“

И сега издал книга. Надписа ми я.

„На г-н Х… На моя пример.“

Една от най-големите похвали, които съм получавал…

* * *

Племенницата направила изложба.

Тя е на един братовчед щерка. По тая линия — женската — сме шестима първи братовчеди, двадесетина втори. Третите са безчет. По другата — на баща ми — сме осем братовчеди, също двайсетина втори, поне петдесетина трети. С някои се виждаме и чуваме, други знам само по име или помня от детството…

Та момичето направила изложба. А иначе е фризьорка в малък град.

Парадокс?

Не!

Нямам представа какви са картините й, не зная ще ми харесат ли. Но ми хареса желанието й. И явно — последователното постоянство.

Да си художник — при това любител, в малък град, си е подвиг. Както и да си поет, музикант. Или просто четящ човек, просто любител на изкуството…

А тя се изправила срещу сивотата на обществото, срещу стадния инстинкт и — прави това, което й харесва.

Както казвам за хора, опитващи се да създават изкуство: „Ама не пие и не взема наркотици!“.

А какво е направила — ще се разбере. След време.

Засега е победила стадото. И страха в себе си — да не й скочи глутницата…