Георги Коновски
От деня (64)

* * *

Инна… Ама с две „н“-та, предупреждава ме моят приятел даскалът. Че иначе ще се разсърди. И тогава става страшно — като се намръщи, като се разреве… Може цял ден да не говори на човека, комуто се е обидила… А после пак да цъфне ярка усмивка, тип „от ухо до ухо, че и нататък“…

Инна е била негова ученичка. Сега е в 12 клас. И, разбира се, ще е абитуриентка. То кой не е абитуриент, кой не е завършил училище, кой не е получил тапия днес… Важното е да си минал 18-те и да те водят в училищния дневник.

Както Инна…

Макар тя да недоволства от някои порядки в училището. Както оня ден се оплакала на моя приятел. Просто се чудя дали да ви кажа за скандалния случай… Или да не ви разтревожвам нервите…

— Представяте ли си, господине, — казала му тя едно междучасие — госпожата по руски се сърдела, че ме няма в час. А аз вече втори път идвам тоя срок… Мигар е нормално това училище да започва толкова рано? Таман се прибера вкъщи — и трябва да тръгвам… Добре, че е мама — пали колата и ме докарва…

Да, де — опитал се да й обясни моят приятел — има програма, има ред, има правилник…

Което предизвикало пълното недоумение в Инна…

Правилник? Това пък какво е?

И пак се усмихнала чаровно…

Тя си е чаровна. И момчетата го знаят. Даже един Владо я мъкнеше да се целуват по тоалетните още в осми клас. Голямо любов, голямо нещо — само ако не бяха тия лелки, дето все надничат ненавреме и после разправят насам-натам…

Но Владо е история… Минало…

Сега звездата е Ильо… Който вече е разбрал, че ще има честта да бъде кавалер на бала на Инна. Вярно, не й е предлагал, не я е питал — тя го информирала…

Но така си е…

Както казва самата Инна — Ильо ще е мъжът на живота й. Добър, кротък, послушен… И се оставя тя да го върти — кеф й на малкото пръстче, кеф й на палеца…

Ама има време…

Моят приятел — даскалът се пошегувал и попитал майка й — готова ли е роклята? И най-важното — бяла ли ще е или засега с друг цвят…

Оказало се, че момичето обиколило цяла България, докато намери харесала й се шивачка. В Асеновград… А роклята е хубава — цвят на праскова… Пак ще зяпат размекнати момчетата…

И не само те…

Инна си знае куп неща. Например, преди време решила да тренира източни бойни изкуства. В женска школа. Но бързо се отказала, когато след занятията, в банята, колежките й почнали възхитено да подмятат туй-онуй…

Момичето няма нищо против тях, но си предпочита възхитените очи на Владовци, Ильовци, Митета… Нали има двадесет пръсти — поне двадесет може да върти, както си иска…

То затова и не може да прочете „Тютюн“… Кога? При такава сърдечна заетост… Пък и не я вълнува „Тютюн“ — тя не пуши…

Но си се носи като пушек по вълните на вятъра…

Леко, безгрижно, унесено…

Модерно дете…

* * *

Малкият син и снахата заминаха за Канада. На гости при брат му. И, естествено, оставиха бебетата при нас. На 15 месеца, близнаци, момче и момиче.

На помощ се притече жената на брат ми. Таман пенсионирана детска учителка. Дето се вика — професионалистка. Щото аз с младежи се занимавах 40 години, ама там е друго. Големи. От първия ден си изясняваме кой кум, кой сват, кой на булката брат… И натам е лесно. Прилагах системите на Макаренко, Шамаренко и Дървоненко. Не беше лесно, ама поне беше ясно.

Пък с бебетата…

Какво ти бъбрят, защо реват, ти им говориш…

Синът ме предупреди — нещо харесат ли си, може да повтаряш каквото щеш, докопват го…

Само дето при мен не стана. Пробваха, де… Ама като скърцна — а гласът ми е силен, сражаващ (даже мацките падат по гръб като чуят) — като кажа „Ннне!“… И от третия път вече ме поглеждат, по погледа гадаят може ли, а отворя ли уста — дърпат се назад.

И, разбира се, всичко друго разрешавам. Така бързо установихме кой какво. Та при появата ми, веднага се мятат на врата ми, а сетне все някак си спазват правилата…

Ще речете — лесно ти е било…

Честно си признавам — трудно. Двама сина отгледах, ама бях на други години и в друга кондиция. Плюс това жена ми беше в отпуска и ги гледаше до детските ясли.

Да не се оплаквам. После…

Човек предполага, Господ разполага. В случая — бебетата…

Разбрахме се аз да карам нощни дежурство над бебетата. Барем съм свикнал. От 1991 до 1998 година работих И нощна охрана. Вечер отивам, сутрин се прибирам — направо на работа, следобед съм на строежа… Запълнено време, няма възможност за скука. И за сън…

Но оцелях…

Отворих след първата нощ очи към 10 часа. А бях ги склопил за малко само — в 8 часа. Два часа — не сън, а кошмар. Но уж почивка.

В което време с бебетата се занимаваха жената и снахата. Аз моето го отхвърлих нощя. Нищо ново — къси дремки, подскачания, сън на клипчета. Таман задремеш — няма и време да заспиш, някое врекне.

Наистина, признавам. Дърт съм за гледане на бебета. Мойте, казах ви, ги отгледах между 24 и 28 години. Таман в разцвета на силите. Сега… Ами, както вика комшията — половин човек съм вече. Макар според мен да съм 0,501. Все още…

Та даже философствам на тая тема. Гледам — разни близки живеят с тая или оная, даже котки заедно отглеждат, ама не се женят. А на 30 и кусур как се гледат деца? Физически и психически усилия трябват. Не е да вкараш мерцедеса в гаража и после гордо да се разкарваш с него. Други грижи се искат, други…

Е, споменах веднъж и за по-трудното. Умението да поемеш отговорност. Пред жената, пред децата. И пред себе си… Да кажеш — те, с тая жена ще живея поне оставащия живот. И ще се постарая наистина да живеем, а не да битуваме. Което е много, много трудно…

Кухите надути приказки за свободата, вицовете за жените… Вървят — в компания. Истината е, че жени много, ама на теб ти трябва една. И децата — като част от вас.

Другото е самотно дърво. Без корен. Което става само за огрев…

И гордата уж самота. Която всъщност е страхливост. Страх да положиш подпис под взето от теб решение. Юридически и съжителството (ега ти термина!) е налагащо много изисквания, ама страхливецът се бои да поеме открито отговорност, пред хората…

Абе, поучавам, ама довечера пак ме чакат… Една нощ остава. Утре се прибират родителите им. И ще мога да попитам, сочейки телевизора: „Това какво е?“… Зор ще е нощеска… Но нашето поколение от зор не се стряска: изпитвания, изпити, учение, казарма, бригади, труд, отговорност навред, нашите бебета и деца… Устискахме! Та сега няма да издържим ли…

По-специално аз в тия бурни септемврийски нощи…

Накрая — малко разведряване. Нощни истории с бебета, полузадрямал дядка и тъмна стая…

Посреднощ. Момчето ревва. Ставам, посягам инстинктивно, намирам биберон (пет са заредени), слагам го в устата му. На 15 месеца, ама жвака биберон. Малката рядко го взема, той премята биберона като фас.

И затова го знам къде е тоя пусти биберон. Всичко наслуки, както викаме в нашия край.

Обаче, той не лапа биберона. Не става, бе… Хм… Премервам се, пъхам го — нещо запъва. Вглеждам се отблизо. Странна някаква уста…

Ами няма как да го захапе. То било ухото му…

Интересно — как не се събуди при упоритите ми опити да сложа биберона в устата му през ухото…

Друга вечер. В един часа идва жена ми и ги храни — заспали, с някакво мляко. Взема едното, държи го, то мляска, после пак си спи…

Тая вечер решавам да помагам и вземам другото. Подавам му шишето. Мляска ли, мляска… Ама шишето не олеква. Вглеждам се — напомням, пълен мрак е, през стъклото на вратата леко осветява лампата от коридора. А аз… Аз просто не съм свалил капака от шишето. И той, горкият, смуче ли, смуче… На сухо…

С две думи — не се сещат за родителите си. Поне досега не са ги споменавали, нито питали за тях.

Е, весело е. Сега…

Да оцелея и последната нощ…