Георги Коновски
От деня (77)

* * *

Чета вестник, някои страници подминавам. Клюкарските, медицинските, как се сади пиперо…

И гледам заглавие. Та казвам на жена ми: „Май съм хванал рак на матката…“.

Тя — чула-недочула, ме прекъсва: „Ти не говори така, че да не те сполети…“.

Хиля се. „Абе, виж заглавието. «Болки в кръста са предвестник на рак на матката». Пък мен нещо кръстът ме сецка…“

После реших да си замълча. Да не предизвиквам съдбата, че вече не знаеш какво и къде може да се появи…

* * *

Умея да пускам лафове. Де да знам отде ми иде, ама на…

В кафенето. Поръчвам: „Едно мъжко кафе“. В отговор — учудване. Пояснявам: „Нормално“…

В млекарницата: „Едно женско мляко“. Пак реакция с вдигане на веждите. „Кисело“…

* * *

Минах през пазара. Взех на жена ми кайсии — по нейна поръчка. Казва ми, че пишело: „Български кайсии“. Викам й: „Абе, те оня ден цъфнаха, кога вързаха, кога узряха, кога ги обраха…“.

Но й купих. Те сложени нависоко, питам защо така. Продавачката казва — да не пипали купувачите стоката. Отговарям й: „Госпожо, стоката е като мома на селска вечеринка — всеки иска и пипа. Важното е кой ще я вземе и в какъв вид“…

Захили се…

* * *

Млада жена пита гаджето си: „Скъпи, знам, че имаш много пари, ама колко са?“.

Оня: „Амиии… Как да ти кажа? Толкова са, че ще стигнат почти за половината ти капризи. Или за един голям разклонен род да живее охолно сто години“…

* * *

Реклама. Колко хубаво било олиото „Калиакра“. Избарана реклама.

Както и онази за „Пиринско пиво“.

Само дето олиото отдавна се прави в Румъния, а бирата в Сърбия…

* * *

Магазинът. Пред мен женски хипопотам. С препълнена количка. Което обяснява и почти постигната от нея идеална форма.

Нали знаете — във Вселената идеалната форма е тази, при която всички външни точки са на еднакво разстояние от центъра.

Сферата…

Няма начин да не гледам към тоя център — околният свят е закрит от… Дамата, да речем…

И си викам: „Боже, понякога си мисля, че е добре, дето въведоха социалното разстояние“…

* * *

Заведение. На съседната масичка сяда млад човек — нейде трийсетака гони, с безалкохолно и някаква закуска в ръце. Погледът ми го подминава и внезапно се завръща.

Той отваря бутилката, прекръства се по католически и я надига. Ха?

После пак се прекръства и отхапва от закуската.

Следва нова глътка, но преди нея — пак се кръсти…

И така — докато се нахрани.

Мисля си: абе, тоя дали се кръсти в тоалетната? Преди да седне или след това? Преди първия повик? И накрая пак ли?

Щото нали — иде отнейде храната, трябва й почит и на заминаване.

А преди пускането на водата? Така — за сбогом?

* * *

Плащам тока в пощата. На съседното гише мъж казва:

— Ще ни включат тока, но преди това трябва да платя. Щото без да им платиш — не работят…

Мисля си: „Колко хора има — и да им платиш, пак не щат да работят. А и какви резултати дават“…

* * *

Тъкмо стигам до касата за телефона — ще дезинфекцират. Предполагам — по едно кафе, евентуално безалкохолно, с гарнитура цигарка…

Вече чака отпред мъж. Заставам на „социално разстояние“. Обаче — пече. Яко слънце. Че как — август, два часът е.

Зървам от другата страна борче. И се премествам в сянката му, като казвам на първия:

— Обръщам опашката…

Въпросът е там, че досега винаги съм заварвал опашката завиваща към близкия магазин. Винаги! Неписано правило.

Е, обръщам посоката, но пак си има опашка, нали?

Идва нов клиент. Пита кой е последен. Казвам му, че съм аз. И той застава на метър и нщо, но пак в сянката на борчето.

После става интересно…

Идват нови хора — мъже и жени. Питат кой е последен и…

Застават на обратната страна. Дето пече слънцето. Но си я знаят — там трябва да са.

Защото винаги са били там.

И не могат да възприемат подобни смени на посоката. Не могат издържа счупване на щампата, нарушаване на неписаното правилно.

Отварят касата.

Първият тръгва. Аз се оглеждам. От опашката никой не реагира. Знаят — аз съм на ред.

Но и те са прави за себе си. Спазват правилата. И хич не щат и да помислят, че може би е по-добре да дойдат на сянка.

Послушен народ — силна държава…

* * *

Излизам от поликлиниката. Отпред се носят три баби. По-стари и от мен даже. Толкова древни…

Разговарят. Добре, че ги чух, иначе надали бих повярвал.

Едната вика:

— Болят ме колената…

Другата й обяснява:

— Ми като няма кой да ти ги вдига вечер…

Жизнени баби…

* * *

На пазара продава сироп баба Ана — 84-годишна. Идва при нея баба Тона, която пък е на 96. Идва е само глагол, а бабата по-скоро се претъркулва — толкова е сочна и с идеална форма, почти валчеста.

— Оооох, Ано, кой ще ме гледа като остарея… — привично се вайка.

Баба Ана даже не се обръща, а казва:

— Ма ти за къде си се разбързала? Има време дотогава…

* * *

Отивам да плащам телефона. Познават ме — едната е моя ученичка. Очакват нещо от мен, затова се шегувам:

— Извинете, че щях да закъснея, но чак снощи се прибрах от Китай през Италия…

Смеят се безгрижно. Викам:

— Май не ви е страх от коронавируса?

— Защо да ни е страх? Младите не умират…

— Именно, де — кимам. — Страшното е, че ще оцелеете…

Е, това не е шега…

Момичетата са безгрижни — не ги хваща ни дисковирус, ни кръчмовирус, пък сексът… И там ще се оправят. Или ги оправят (Оппа, червена точка?). Нищо няма да ги спре. Ми, то отсега предлагат секс при коронавирус — в скафандри, без допир на лицата (мюсюлманите отдавна са готови, свикнали са с фереджето, пък и то понякога прави жената по-хубава), бърз допир (предпазливо — в презервативи, а жената за по-сигурно — зад гумена кукла). И, както казва оня поет — от метър разстояние. Макар че и ватусите надали ще успеят, ама щом вирусът летял на два метра, ние ще трябва да го надскачаме поне с три метра постижение. Да ни завидят противопожарните кранове…

А остава и друга забава. Пиячката — превантивна, предпазна, дезинфекцираща. Такава, че всякакви вируси да ни заобикалят — макар да са с противогази на муцуната…

И ще си пием самотни…

Най-хубавото решение — пиене с жена не е пиене, а кавалерстване. Трябва да я слушаш, слушаш, слушаш… А сетне, когато заговорите и за теб — трябва да кажеш какво мислиш за нея. Винаги лъжи, естествено. Щото кажеш ли истината — язък за пиенето, дето ти го е опукала и очакванията ти за събуждане сутринта със спомен. Ако се лекува, де…

Пиене с компания е разливане на проблемите ти в чуждите. Поне можш да ги кажеш. И без това сам ще се слушаш, ама може и нещо интересно да споменеш, дето не си го чувал досега.

Пиене насаме е тъкмо за човека в кризата — и проблемите си остават, неудавени в чашата, научили се да плуват, и ти си хем сам, хем виждаш двойно и сам си говориш с интелигентен и разбиращ те човек…

Щото кой друг в тая чума ще те заговори, изслуша, съчувства, че и налее… Така че — за да не ти скърца сърцето, както се вайка една поетеса: смазвай го редовно с големи дози от лекарството. Каквото и да си си избрал — народът е казал, че алкохолът в малки дози е полезен във всякакви големи количества…

Ха, наздраве!

* * *

Срещам познат. Случаен познат, не от тия, които бих потърсил при нужда.

— Книги си имал — вика ми. — Казаха, че и за мен пишело, ама не съм чел…

Съгласен съм.

— Няма и как да си — обяснявам му. — Азбуката знаеш, какво пише ще видиш, но не можеш да четеш. За четене трябва акъл. И разбиране…