Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (80)

… а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в деня, в който вкусиш от него, бездруго ще умреш.

Битие 2:17

Повлякъл Камила за ръка, Зак излезе на бегом от тунела към Фабриката. В каверната с храма валеше дъжд и духаше вятър. Не валеше проливно, не беше силен тропически дъжд като онези, които се изливаха над Хюстън. Беше повече като дъждовен ден някъде по северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка… но по-топъл! Всъщност беше дори приятно. Ако не друго, дъждът поне отмиваше полепналата по тялото му мръсотия.

А още по-хубаво бе да вдигне глава и дъждовните капки да падат в устата му. Не помнеше кога за последно е пил нещо. Дори загреба с шепи от една плитка локва и предложи на Камила.

— Това може и да ни убие — каза той. — Но без него ще умрем от жажда.

Тази малка стъпка към трудното им оцеляване отклони за кратко мислите му от Пазача, който беше убил жена му и Архитекта, а сега преследваше тях.

За момента не се виждаше никакъв обаче. Краткият отдих даде на Зак време да обмисли следващия си ход. „Понеже вече разреши проблема с водата, нали така…“

На километър пред тях върхът на храма се очертаваше в мъглата, извисил се над… ами, дърветата, по липса на по-добър термин. Зак нямаше особено желание да се връща там, но за друго възможно убежище не се сещаше… пак там беше и единствената врата, която би могъл да затвори.

— Хайде — каза на момичето. Знаеше, че детето няма да разбере думите му, но се надяваше, че жестовете му са достатъчно красноречиви.

Камила не реагира. Гледаше покрай него към нещо отзад…

Към тунела.

Зак се обърна… и видя Пазача. Лепкавата течност, която капеше от колана на съществото и се стичаше по тялото му, беше кървава. Зак изтръпна от нечовешки гняв. Готов беше да разкъса грозника с голи ръце.

Но понеже това едва ли бе възможно, грабна Камила и се шмугна в най-близката група дървета с надеждата, че Пазачът още не ги е видял.

Камила изскимтя. Звукът не беше силен, беше напълно разбираем предвид ситуацията… но беше и потенциално фатален. Зак хвърли поглед през рамо и видя, че Пазачът я е чул.

И е тръгнал след тях.

Прецени, че ще се движат по-бързо, ако води Камила за ръка, вместо да я носи, така че я пусна на земята и я повлече през дърветата. Стволовете растяха нагъсто, което им даваше известно предимство. Двамата можеха да се промъкнат между дърветата, а на Пазача щеше да му се отвори работа…

Не твърде много работа, оказа се — съществото просто разсичаше дървесните стволове и си отваряше път.

Нямаше смисъл да поглежда назад. Вместо това Зак не сваляше очи от храма.

— Дръж се — каза той. — Не спирай. — Говореше колкото на Камила, толкова и на себе си.

Стигнаха стърнището около храма. Ако можеше да се съди по трясъка, Пазачът беше на петдесетина метра зад тях.

„Готови за спринт…“

Излязоха на стърнището, Зак направи три крачки, спъна се, падна по очи и повлече и детето.

Това беше. Край. Прецакал беше нещата и сега щеше да умре, като Пого, като Меган…

С последни сили се търкулна към Камила, която лежеше по гръб със затворени очи, сякаш вече се беше предала.

— Стани, трябва да бягаме — каза Зак, илюстрирайки думите си с жестове. Трябваше поне детето да скрие в храма. Не че щеше да оцелее тук само.

Но Камила отказа да помръдне.

Добре, значи беше време да погледне истината в очите. Зак се надигна и се огледа за пръчка, клон или нещо друго, останало от разчистването на терена за храма. Защо ли все още вярваше, че една остра пръчка би му свършила работа?

Тряс! Короните на няколко дървета само на метри от тях се разхвърчаха в дъжд от разсечени клони и остри трески.

Пазачът ги беше настигнал.

Създанието определено беше увеличило размера си, защитният мехур вече обхващаше средните му крайници, обвиваше ги, без да пречи на движенията им. Зак видя, че гъстата течност идва от жилетката му. Нямаше значение… Пазачът се беше засилил към проснатата на земята Камила, замахваше да я посече с един удар. Без да мисли, Зак грабна един отчупен клон от земята и го метна към Пазача.

Импровизираното копие отскочи от най-големия десен крайник на съществото, но не и преди да остави рана.

Пазачът замахна с всичките си леви ръце към Зак, който се просна по гръб, за да избегне атаката.

Погледът му се спря върху лицето на Пазача. Лицето му не беше страшно, нито разкривено от ярост, а просто студено, неумолимо, като на палач, който посяга да спусне гилотината…

„Това е то“, помисли Зак.

Но Пазачът така и не нанесе фаталния удар. Вместо това се извъртя настрани.

Камила се беше вкопчила в десния му крак.

Докато Пазачът се навеждаше да я махне от прасеца си, на Зак му останаха секунда-две да се огледа. Погледът му се спря на един клон със заострен връх.

Пазачът забърса небрежно Камила от крака си и тя изписка и падна на земята.

А после Пазачът се обърна към Зак — и той заби копието си в торса му и прониза защитния мехур. Пръсна дъжд от лигава течност.

За секунда или две Пазачът застина — неприятно изненадан, без съмнение, — а от торса му излизаха мехури зеленикава течност. От торса, после и от гърлото.

А после съществото падна и се сви на топка, която започна да съска и да вдига пара.

— Камила!

Зак изтича при детето. То плачеше, беше изподрано, но нямаше сериозни наранявания. Зак я взе на ръце.

След няколко минути стигнаха до задната част на храма, онази, която се беше отворила за Архитекта. Още беше отворена и разкриваше гледка към празното помещение, където двамата с Меган за пръв път бяха срещнали домакина си.

И където Зак беше оставил радиото.

Което го подсети за Меган. Като действащ репортер и като майка, тя умееше много точно да преценява всяка ситуация. Любимата й фраза беше „Лозето не ще молитва, а мотика“.

Зак беше приключил с молитвите. Изгубил беше надежда, че ще напусне Киану. Смяташе, че ще извади голям късмет, ако оцелее повече от два-три дни.

Но ако успееше да се свърже с Хюстън, да им каже някак какво се е случило…

Ако можеше да поговори с Рейчъл!…

Остави Камила на прага на помещението, като й обясни с жестове да не мърда оттам. После започна да търси…

След секунди откри цайса — там, където го беше оставил.

След минута му идеше да го фрасне в най-близката твърда повърхност. Не работеше! Всички копчета се натискаха нормално, индикаторът показваше, че уредът е включен. Но нямаше връзка, нямаше отговор, нищо.

Къде беше Камила?

Зак остави радиото и излезе на бегом от храма.

— Камила!

Вляво от него от храстите се появи ръка.

Ръката на детето, което беше откъснало плод от някакво дърво — мек плод с блед цикламен цвят.

— Не! Не го яж!

Твърде късно — Камила вече бе отхапала голямо парче. Зак посегна да я хване, да я накара да изплюе хапката, но тя му избяга; гледаше го и дъвчеше доволно.

А после се покатери на едно дърво и също като маймунка, която прави номера на пазача в зоопарка, преспокойно дояде цикламения плод.

Зак я наблюдаваше напрегнато. Нямаше признаци, че организмът й отхвърля извънземната храна…

Детето беше гладно, факт.

— Какво пък — каза Зак. — Рано или късно ще трябва да го направим. — Огледа дървото с цикламените плодове и си откъсна един. Приличаше на круша, но с вкус на манго.

Зак изяде кианската круша. Цялата.

След малко, заситен — без да е отровен, — но все така изтощен до смърт, заведе Камила в храма и двамата се сгушиха до стената в дъното.

Последните му мисли, преди да потъне в дълбок сън, бяха тъжни. Никога вече нямаше да види Меган и Рейчъл.