Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (5)

КЕЙП КАНАВЕРАЛ — Четиримата астронавти от екипажа на „Дестини-5“, първата пилотирана мисия през XXI век, която по план трябва да извърши кацане на Луната, ще дадат своята последна пресконференция преди изстрелването в 10:30 ч. във вторник, шести юни, 2017 г.

Американските репортери ще могат да зададат въпросите си лично от Космическия център „Кенеди“, НАСА.

Неамерикански репортери не са акредитирани за пресконференцията.

Връзки с обществеността, НАСА

През повечето време Зак Стюарт вярваше, че да си астронавт е най-хубавата професия на света.

Първо, изживяваше една детска мечта. Отраснал беше близо до град Маркет, Горен Мичиган, и често се беше заглеждал в трептящите звезди — мечтал си бе да ги докосне или, ако това се окаже невъзможно, да отлети отвъд тях. А в годините, когато още падаше много сняг и температурите през януари се задържаха под нулата, излизаше с ботуши и дебела грейка и си играеше на астронавт, който прави първи стъпки на далечна планета. Тази му фантазия беше толкова приятна и завладяваща, че дори след като порасна, пак се вълнуваше всеки път, когато чуеше ботуши да изскърцат върху сняг.

Беше учил планетарна астрономия в Бъркли, работил беше с научния екип на Джеф Марси, търсили бяха планети извън Слънчевата система, усъвършенствали бяха съществуващите модели на обитаемите светове. Оттам стъпката към НАСА беше в реда на нещата — подаде си документите веднага щом разбра, че Агенцията планира нова мисия до Луната. Минаха десет години и на два пъти го отхвърляха, преди най-сетне да го одобрят за програмата. „Просто им досадих до смърт и вдигнаха ръце“ — казваше той, къде на шега, къде на истина.

Приятно му беше да напомпва безсрамно егото си всеки път, когато някой го попиташе какво работи. „А вие с какво се занимавате, доктор Стюарт?“ „Кой, аз ли? Аз съм астронавт“.

Запознал се беше отблизо с чудото и напрежението на орбиталните полети — на два пъти беше изкарал по няколко месеца на борда на Международната космическа станция, първия път беше излетял с руски „Союз“, втория — с апарат от серията „Дестини“, почти същия като този, който го чакаше в момента на площадка 39-А. Беше се сблъскал и с неприятни неща по време на мисиите, разбира се. При първия си престой на международната станция се наложи да поиска отстраняването на човек от екипажа. Ала лошите спомени се губеха в еуфорията на първата му космическа разходка. Никога нямаше да я забрави — излязъл бе в открития космос при едно преминаване откъм тъмната страна на планетата и беше останал там дълги минути, задържан само от пъпната връв на костюма си, с прекъснати комуникации и без задача, която да ангажира мислите му. Беше като престой в резервоар за сензорно потискане — но десет пъти по-опасно и десет пъти по-интензивно като усещане.

И много по-духовно от всяка църковна служба.

Но дори да оставим настрана уникалните гледки и изживявания, Зак намираше наслада и в ежедневните аспекти на работата си, даже и в шофирането всяка сутрин до космическия център „Джонсън“ за поредното съвещание или симулация. Какво толкова? Та той тренираше за полет до Луната!

Да си астронавт си имаше и недостатъци, разбира се. Задължително беше да поддържаш идеална физическа форма например. Като дете Зак беше много атлетичен и редовно печелеше грамоти и награди по спортно ориентиране. Ала в колежа беше загубил вкуса си към бягането. Когато се прицели в НАСА обаче поднови тренировките и три пъти седмично пробягваше по две-три мили. Научи се да цени повишените нива на ендорфина и килограмите, които се топяха по талията му. Но тези занимания не му бяха по сърце.

Друг недостатък бяха честите му и понякога продължителни отсъствия, които се отразяваха зле на брака му и на отношенията му с Рейчъл. Прекарваше седмици в Аризона, където симулираха извънкорабна дейност на лунната повърхност, в Невада се случваше да го задържат по месец-два за тренировки с управляемия робот, често пътуваше и до Кейп Канаверал. Дори обикновените му работни дни в космически център „Джонсън“ започваха рано и продължаваха до късно вечерта.

Друга тегоба бяха имейлите, телефонните обаждания, търсачите на автографи и дори случайните срещи, когато хора го разпознаваха на такива тривиални места като „Макдоналдс“ или бюрата за коли под наем.

И не на последно място — пресконференциите.

— Готови ли сме? — попита Скот Шолър, пухкав млад мъж, който тук, в космически център „Кенеди“, отговаряше за връзките с обществеността за „Дестини-5“. Току-що беше приключил с пренареждането на микрофоните и с тестовете на гигантския видеоекран зад подиума.

— И да кажем „не“, ще има ли значение? — попита с усмивка Зак. Колегите му от екипажа се засмяха, но Шолър беше толкова нервен, че изобщо не реагира. Зак му кимна окуражително.

Ръцете на Шолър трепереха, но гласът му беше силен и овладян.

— Така, добро утро, дами и господа! — каза той. — Добре дошли в космически център „Кенеди“ към НАСА и днешното събитие шест дни преди из…

Въпреки подготовката първите думи на Шолър потънаха в пронизително пращене откъм микрофоните. Репортерите, с полепнали по кожата от нетърпимата жега и влажност тениски, буквално подскочиха.

— За бога — възкликна Теа Новински, без да крие раздразнението си. Подобен изблик не беше характерен за красивата дългокрака астронавтка. — Толкова ли не можете да се оправите с една обикновена уредба бе, момчета?

— Извинете! — Шолър се изчерви и инстинктивно вдигна ръка да закрие микрофона пред себе си. — Да опитаме отново… — Докато Шолър пренастройваше аудиото, Зак погледна към мъжа, който седеше между двамата — афроамериканец към петдесетте, навлечен с тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Гейб Джоунс пак се беше престарал с предохранителните мерки. Гейб беше най-емоционалният служител на НАСА, когото Зак познаваше. Разплакваха го не само трагедиите, а и чудесата на космическите изследвания. Затова се бронираше с официално облекло.

Шолър най-сетне приключи с уредбата и продължи:

— Нека ви представя доктор Гейбриъл Джоунс, директор на космически център „Джонсън“… главен астронавт Шейн Уелдън и астронавтите Зак Стюарт, Теа Новински, Марк Коскинен и Джеф Лайл. Дами и господа, екипажът на „Дестини-5“, първата пилотирана мисия до Луната през двайсет и първи век!

Аплодисментите бяха изненадващо бурни. Прераснаха в рев и продължиха толкова дълго, че Уелдън, който седеше вляво от Зак, наведе към него гладко обръснатата си глава и каза:

— Може би всички трябва да се откажете, докато още е време.

Уелдън винаги успяваше да изненада Зак — беше с три години по-млад от него, но излъчваше авторитет и самочувствие на много по-възрастен.

— Ъъъ, както можете да видите — продължи Шолър, — „Сатурн VII“, който ще носи спускаемия апарат „Венчър“, е планиран за изстрелване в понеделник следобед в дванайсет и четиридесет и две източно време. Веднага щом „Сатурн VII“ завърши първата си орбита, „Дестини-5“ ще излети с вторично изстрелване. Очакват се добри атмосферни условия…

И продължи нататък с обичайния за такива събития текст, а Зак погледна тримата астронавти вдясно от себе си, всичките с еднакви небесносини блузи с логото на „Дестини-5“. Не само блузите им бяха еднакви — бяха почти на еднаква възраст и бяха работили заедно като екип в продължение на хиляди тренировъчни часове още от назначението си през декември две хиляди и петнайсета. За миг обаче му се сториха съвсем непознати.

Обърна се към хората пред себе си — обичайната смесица от опитни репортери и амбициозни блогъри, служители на НАСА и космическия център, а на най-задния ред — роднини и приятели.

Но Меган и Рейчъл ги нямаше!

Мислите му бяха прекъснати от първия въпрос:

— Към командир Стюарт. Защо е важна „Дестини“? Защо изобщо да се връщаме на Луната?

Стоновете откъм ресорните репортери дадоха на Зак време да се обърне към Шолър.

— Скот, ще ни покажеш ли уебсайта на космически център „Годард“?

Шолър се зарадва на възможността да демонстрира компетентност, затрака по клавиатурата на лаптопа си и промени изображението на големия екран зад подиума.

Появи се бяло петно на черен фон.

— Това е Киану, нашият най-нов околоземен обект — каза Зак. — Ако разгледате сайта, ще видите, че Киану е на приблизително милиард и половина километра от Слънцето и бързо скъсява това разстояние. Най-голямото му приближение със Земята се очаква след две години и три месеца. Нашите изчисления показват, че Киану няма да се сблъска със Земята, което е добре, защото диаметърът му е около сто километра и евентуален сблъсък би унищожил всичко по-голямо от бактерия.

Обърна се към Джоунс, който, както можеше да се очаква, преглъщаше сълзите си при мисълта за една такава ужасна трагедия.

— Сблъсъкът с Киану ще ни се размине, но рано или късно в Слънчевата система ще навлезе друг обект, който ще се устреми право към Земята. Затова е важно да се подготвим навреме. Подготовката се изразява в две неща. Първо, трябва да се научим как да оперираме около и върху околоземни обекти, в случай че измислим начин как да променим траекторията им. Второ, и по-важно, човешката раса трябва да установи постоянно присъствие на друг свят, един вид генетичен резерв, който да оцелее при най-лошия сценарий. Ако някой ден околоземен обект с параметрите на Киану удари Земята, повече от седем милиарда души ще загинат! Няма ли да сме по-спокойни, ако знаем, че човешката раса няма да изчезне от лицето на вселената като динозаврите?

След това пресконференцията се насочи към очакваните въпроси относно херметизирания модул, който носеше на борда си „Венчър“, и вероятността да бъде открит лед в кратера Шакълтън. Въпросите и отговорите се редуваха кротко, докато един индиец към четиридесетте не стана и не попита:

— Какво ще кажете на своите индийски и руски приятели, които се страхуват, че американците могат да заявят териториални претенции към Шакълтън и това да се окаже първата стъпка към междупланетна експанзионистична политика от страна на САЩ?

Това беше Тадж! Тадж Радакришнан, индийски „вьоманот“ (Индийската космическа програма упорито използваше собствената си терминология), с когото Зак се беше засякъл на Международната космическа станция. Зак беше изпратил формални покани на тримата международници, но предвид растящото напрежение между Щатите и новосъздадената индийско-руска коалиция не беше очаквал, че някой от тях ще се появи на пресконференцията, а Тадж — най-малко от всички.

Ала ето го тук — заедно с четиринайсетгодишния си син Пав, който седеше до него и очевидно скучаеше, — станал да зададе въпроса, от чийто отговор се интересуваше половината свят.

— На корпуса на „Венчър“ има табелка с надпис „Идваме с мир от името на цялото човечество“ — отговори Зак.

— Така е. Но какво ще стане, когато нашият „Брахма“ кацне на Шакълтън?

— Ако вече сме там, ще ви почерпим с чай.

Тадж се усмихна и се сгъна в съвършен поклон.

— Стига да ни спестите минаването през имиграционен контрол. Преди няколко часа ми се наложи да изтърпя процедурите ви в Орландо. Преживяването беше крайно унизително.

Откъм публиката се чу нестройно дюдюкане — явно част от репортерите и гостите не бяха разпознали Тадж. Шолър се намеси:

— Ако няма повече, ъ-ъ, въпроси, нека дам думата на Гейбриъл Джоунс…

Директорът на космически център „Джонсън“ тъкмо подхващаше една от стандартните си речи, когато член от охраната на център „Кенеди“ се качи на подиума и взе да шушне нещо на Скот Шолър.

— Сега пък какво има? — изсумтя Теа.

Зак видя как се изопна лицето на Скот Шолър, докато мъжът от охраната му предаваше съобщението.

— Някой ще получи лоша новина — каза Марк Коскинен, очевидно забелязал същото.

Миг по-късно Шолър погледна право към Зак.

Баща ми ще каца на някакъв задръстен планетоид, а аз кисна в контролния център. СКУКА!