Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (42)

КРОКЕТ: Значи си чул какво става с мисията „Дестини“.

БУУН: За онова с извънземните работи ли питаш?

КРОКЕТ: Мислиш ли, че е яко, дето нашите астронавти са открили интелигентен живот на друг свят?

БУУН: Щеше да е по-яко, ако бяха открили интелигентен живот на този свят. (ЗВУКОВ ЕФЕКТ, ТУШ)

КРОКЕТ: Сериозно… върви слух, че са открили и души на покойници… че онези извънземни са толкова умни, че могат да възкресяват мъртвите.

БУУН: Едно мога да кажа. Ако възкресят чичо ми Едуардо, той отсега да си знае, че няма да му върна парите.

Радио KPRC, „Американски момчета“,

23 август 2019

 

Пак закъсняваше. Трябваше да се срещне с един продуцент, но нещо се беше объркало — шибаният хюстънски трафик може би — и вече закъсняваше с половин час.

А и плочата й не беше у нея! Как щеше да си представи офертата без плочата?

И къде й бяха панталоните? Къде й е бил умът да излезе гола от кръста надолу?

Стана й студено.

Меган Стюарт се размърда в леглото си. Ох. Нещо не беше наред…

Отвори очи. Как се беше озовала в задния двор? И къде беше Рейчъл?…

Седна и се разтрепери. Сънят вече се връщаше там, където отиваха сънищата. А тук беше реалността… спала беше на открито до някаква скала, а въпросната скала и „откритото“ бяха част от вътрешността на околоземния обект Киану.

Някой лежеше до нея… момичето Камила. Насреща й — Зак, нейният съпруг. Зад него — белият цилиндричен модул на име Бъз.

Беше сутрин, поне според биологичния й часовник.

И, да, беше жива отново, след като две години е била мъртва. Незнайно как я бяха възкресили на чужда планета.

Сред другите усещания — и доста надолу в списъка, но все пак достатъчно значимо — беше дразнещата болка в гърлото. И не само тя — всичко я болеше.

— Здрасти — каза Зак, който току-що се беше събудил и правеше опит да се протегне. Облечен беше с трикото, което астронавтите носеха под космическите си костюми. Изглеждаше ужасно. — Добро утро.

— Май не ти е много удобно.

— Май и на теб. — Зак се надигна бавно. — Как спа?

— Какво казвах преди? „Като труп“. Сега знам какво означава това.

На лицето му се появи онова предпазливо изражение, което Меган се беше научила да разпознава.

— И какво значи?

— Ами, грешка на езика. Жива съм, нали?

— Но сигурно си спомняш…

— Какво е да съм мъртва? — Как да отговори на това? Самата тя не беше сигурна. Имаше откъслечни спомени за катастрофата. Раздразнението си от жегата, от Рейчъл, от отношението на Харли. После камионът, който връхлетя изведнъж. Дори не й беше останало време да се уплаши. Помнеше само миг на… на изненада. — Отчасти. Като сън, който си спомняш откъслечно, но основното ти убягва. Знам, че част от мен се носеше. Летеше по-точно.

— Била си безтелесна.

— Моята дума ми хареса повече. Но щом искаш, добре. И ме заливаха образи, спомени и… други неща.

— И не са те споходили мъртви роднини? Чичо Марта, баба Беки?

— И да, и не. — Нямаше желание да я разпитват. Беше гладна и й се пишкаше, не непременно в този ред. Но истината бе, че разпитът й помагаше да си спомни. — Знаех, че са там. Че всички са там някъде, стига да протегна ръка.

— Имаш предвид мъртвите?

— Не! Всички. Всичко. Хората, животните, реките, дори планетите! Слънцето! Бях… свързана. Точно затова думата „безтелесна“ не става. Огънят ти е загаснал — каза тя и посочи жалката купчинка обгорели съчки. — Аз ще ида да…

Зак посочи с палец зад гърба си.

— Ей там в храстите.

— Много си мил.

 

 

Като всички хора, и Меган се беше замисляла от време на време за смъртта си. Дали щеше да си отиде бавно и мъчително, да угасне от рак или пневмония… или, още по-лошо, от старческа деменция? Или ще е насилствен и внезапен преход от този свят към отвъдния?

Но най-важният въпрос неизменно беше един — би ли искала да знае, че смъртта наближава? Не беше сигурна за отговора. Да вехнеш бавно на легло в заника на дните си, а около теб има куп правнуци… да знаеш, че си отиваш, да чувстваш може би не точно гняв, но примирение пред неизбежното… това си имаше привлекателните страни.

Е, сега разполагаше с проверена информация. Знаеше, че хората не се изключват като електрическа крушка. Онова старо клише, дето не знаеш какво те е ударило? Пълни глупости. Помнеше осезаемо как лицето й се заби в предното стъкло на колата. А звуците! Метал. Хрущене на кост — вратът й? Господи! Само при мисълта за това стомахът й се обръщаше.

 

 

Камила също се беше събудила и бъбреше на португалски. Лукас и Наталия явно я бяха чули, защото се появиха откъм модула с храна и вода.

Докато двамата астронавти от „Брахма“ се грижеха за повереницата си, Меган отново попита за Рейчъл.

— Трябва да ми кажеш всичко, скъпи. Тоест, ако искаш аз да ти разкажа за Архитектите.

И така, докато хапваха нещо като овесени ядки от пликче и отпиваха портокалов сок от кутийки, Зак й разказа за Рейчъл, за проблемите й след смъртта на Меган… за усмивката й, за любимите й филми, които двамата бяха гледали заедно… за смяната на настроенията… за отказа й да свири повече на пиано. Всичко това се изля от него на порой, без редакция, без стратегия.

— Не мога да повярвам, че си отстъпил.

— От какво да съм отстъпил?

— Позволил си й да зареже пианото! Аз щях да я овикам здравата, но нямаше да го допусна.

— Тоест щеше да я овикаш повече от обичайното — каза Зак и се усмихна. На Меган това й хареса. Означаваше, че Зак е започнал да се отпуска.

— А какво стана с моя филм?

— О, излъчиха го по GoogleSpace, после ти присъдиха посмъртно наградата „Пийбоди“ и го включиха в задължителната програма за подготовка на астронавтските съпруги и съпрузи.

— Браво! — Меган взе камерата, която стоеше върху захвърления космически костюм на Зак, и му я връчи. — Постарай се да запишеш продължение.

Зак насочи камерата към нея.

— Готова ли си?… Хайде да разкажеш на света за Архитектите.

Меган си даде сметка, че наистина знае нещичко за тях… все едно го е научила в съня си.

— Ами… те са милиони години по-стари от нас… от човечеството, искам да кажа. Дори усещането им за време е различно от нашето. Един ден за тях е като цяла седмица за нас.

— Значи в сравнение с Архитектите ние сме еднодневки?

— Нещо такова.

Той се замисли, после каза:

— Достатъчно силни са да възкресят мъртвите.

— Така изглежда, но не ме питай как. — Меган кимна към Камила. — Може би тя ще знае. Може би на всяка от нас се е паднало различно парченце от пъзела.

— Откъде са? От колко далеч? Как е дошъл Киану тук?

— Не знам откъде са… явно от звездна система, която е поне на десет светлинни години оттук, може и на повече. Но аз винаги съм била скарана с цифрите, така че… Колкото до Киану, мога да кажа единствено, че Архитектите не разполагат с двигател, който да надминава скоростта на светлината. Пътуването на Киану е продължило хиляди години.

— Как изглеждат Архитектите?

Меган се опита да си ги представи, но не можа. И все пак…

— Посторганични. Тази думи ми идва наум. Преди са имали тела, но с времето и благодарение на генетичните подобрения са станали по-скоро като машини.

Все едно четеше от книга. Всеки въпрос на Зак отключваше реакция — образ, набор от термини или празна страница.

— Нещо се е случило преди няколко десетки хиляди години и те са осъзнали, че трябва да обърнат еволюцията, да деволюират, да станат отново органични. И точно затова са изпратили Киану. Открили са други раси, включително и… Пазачите. Но с нито една от тях не се е получило. — Усещаше как вълнението й се усилва, а с него и темпото на речта й, както ставаше винаги.

— Не се е „получило“?

— Не знам. Получавам само образи на други същества и усещане за провал. — Всъщност това я караше да се чувства неспокойна. — Ти попита за възкресенците. Киану не е само транспортен кораб, а и космическа сонда. Пътува и събира информация. Нас ни е събрал веднага щом е навлязъл в обхват…

— Преди две години? — Тя кимна. — Значи има някакво… някакъв уловител на души. Което означава, че хората наистина имат душа и че съзнанието не изчезва със смъртта на тялото…

— Намали темпото, Зак — каза Меган и вдигна ръка.

— Трябва да спра.

— Нещо не е наред ли?

Главата я болеше ужасно.

— Май съм прекалила — каза тя и се усмихна въпреки болката. — Слаб ми е процесорът, явно.

Моментът и без това беше подходящ за почивка — Тадж и Теа тъкмо се бяха върнали и след няколко общи приказки разговорът се насочи към храма, който бяха открили. Тадж вдигна камерата си и каза:

— Само да погледна паметта и ще ви пусна записа.

Зак се обърна към Меган.

— Знаеш ли нещо за храм?

Главоболието й беше утихнало веднага щом бе спряла да отговаря на въпросите му.

— Не съм сигурна. Думата „храм“ не ми говори нищо в този…

Спря насред изречението, видяла как Теа Новински се приближава в гръб към Зак и слага ръка на рамото му. Все едно го беше целунала — жестът, макар и кратък и неангажиращ, беше издайнически сам по себе си. Теа и бившият съпруг на Меган бяха любовници.

Зак разбра, че се е сетила, и веднага щом Теа мина зад модула и се скри от погледа им, дойде при нея.

— Съжалявам.

Меган се изненада от реакцията си. Мисълта, че Зак и Теа са заедно, я беше разгневила.

— Не е започнало преди да умра, надявам се.

— Стига, Меган, познаваш ме.

За щастие избликът на ревност беше колкото неочакван, толкова и краткотраен. Та тя е била мъртва, нали? А това сега, какво беше то? Втори шанс за живот — благодарение на Всевишния, на Архитектите или на някаква комбинация между двете — наистина ли беше втори шанс?

Още ли беше омъжена? Приятелката й Робин, мормонка, вярваше, че е вречена със съпруга си за вечността… и така докато не се разведоха. Според доста по-либералните разбирания на Меган тя нямаше никакви права над Зак — нито законови, нито морални.

Сигурно би трябвало да се запита дали още го обича. Но също и какво значение би имало това. Що за живот биха могли да споделят? И какво можеше да очаква Меган от своя при тези обстоятелства?

Вярваше ли Зак, че е открил истинската Меган Дойл Стюарт? Думите и действията му оставяха това впечатление, но Меган усещаше, че той все още таи съмнения. (А самата тя вярваше ли? Но откъде би могла да знае?)

За едно обаче Меган нямаше никакви колебания. Че все още е майка.

— Зак — каза тя, — искам да говоря с Рейчъл.

Тревожното изражение отново се появи на лицето му.

— И на мен ми се иска, но тук нямаме връзка в реално време.

— Аз мога да го уредя — обади се Тадж. Зак като че ли се изненада.

— Какво да уредиш? Сигналът няма да се възобнови с часове.

— Мога да осъществя връзка в реално време със Земята веднага щом се приближа достатъчно, за да прекарам сигнал през мембраната. — Показа им цайса си. — Това нещо ще предаде сигнала до „Брахма“, а оттам ще го прехвърлят към междинен сателит.

— Не съм сигурен, че… — почна Зак.

Този тон й беше познат — Зак щеше да се заинати като магаре на мост.

— Виж — каза Меган. — Наясно съм, че имаш колебания относно мен. Приемам го. Така че нека го обясня по начин, който ще е разбираем за всички. Освен ако не уредите да говоря с дъщеря си, няма да ви кажа нищо повече. Нищичко.