Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (10)

Киану: престой

— Добре че имаме въздушния шлюз — каза Пого, зачервен и изпотен от мъчителната задача да подготви костюмите на Зак и Ивон за извънкорабния престой, да провери торсовете, ботушите, ръкавиците. Единственото изненадващо в коментара бе, че идваше от устата на полковник Патрик Дауни, пилот от военновъздушните сили на САЩ, прочут със стоицизма си относно несгодите на космическите пътувания. Зак, Ивон и Теа вече от два часа сумтяха и ругаеха в опит да извършат маневрите, необходими, за да се нахранят, да почистят, да използват тоалетната и да подготвят Зак и Ивон за първите стъпки на повърхността на Киану. Какви ли не неща трябваше да бъдат извадени от чекмеджета и шкафчета, използвани, после върнати обратно… или пък отломките им да бъдат прибрани в друго чекмедже. — Тук е като в онзи цирков номер, дето десетина клоуна излизат от миниатюрна кола. Тъкмо мислиш, че всички са излезли, и се появява още някой — каза Пого, очевидно на ръба на търпението си. — А това какво е, по дяволите? Ивон?

Държеше сребриста кутия с надпис ХОЛ ЛК (лична кутия) — набор семейни снимки и други дребни сувенири с емоционална стойност, които астронавтите можеха да вземат със себе си на борда, стига общото им тегло да не надвишава килограм-два.

— Надявам се, че не е пълна с късметлийски монети и други джунджурии — подкачи я Теа. Астронавтите от ранните мисии често бяха заобикаляли правилата, вмъквайки забранени вещи на борда.

— Не, има само позволени неща, представи си — сопна й се Ивон.

— Каквото и да има, въпросът е, че кутията не е прибрана където трябва — каза Зак, взе я от Патрик и я връчи на Ивон. — ЛК-тата са в 20-Б.

Мушна се между двамата и влезе в шлюза. Камерата беше голяма почти колкото контролната кабина. В деня — след седмица, ако всичко протечеше по план, — когато Зак и екипажът му щяха да излетят с „Венчър“ от повърхността на Киану, шлюзовата камера щеше да остане тук заедно с другите компоненти от спускаемия апарат, свързани с фазата по кацането. В момента обаче шлюзът им служеше за съблекалня.

Теа го чакаше в камерата с шлема му.

— Оооо, командир Стюарт — измърка тя съвсем като секси мацка от някой стар филм. — Бих предпочела да ви съблека, вместо да ви обличам…

— Още не е късно да добавим „първо чукане на Киану“ в летателния план.

— Мечтай си — каза Теа, вече с нормалния си глас. — Но все пак благодаря, че попита. — Тъкмо се канеше да надене шлема покрай ушите му, когато се поколеба.

— Какво? — При нормални обстоятелства Зак не се паникьосваше лесно, нито се тревожеше излишно, но обстоятелствата не бяха нормални.

Тя се наведе и го целуна нежно.

— За късмет. — След което шлемът се спусна и заглуши механичното жужене на корабните системи. Теа го завъртя леко да го намести в шлица на вратния пръстен, после обратно да го заклини. С това процесът по обличането завърши и Зак си пое въздух от резервоарите на костюма.

Чу гласа на Пого в слушалките:

— Зак!

— Какво има?

— „Брахма“ захожда.

Без да чака указания, Теа разкачи шлема на Зак и му помогна да го свали.

— Напомни ми…

— … че вече си изразходвал няколкоминутен запас от въздуха в резервоарите, да, да.

Пого беше включил една от външните камери на кораба и образът се предаваше към дисплея на командното табло.

Образ на черно небе над неравния бял ръб на Везувий… и една ярка звезда.

— Прилича на захождащ за кацане самолет — каза пилотът.

— Предават на живо — каза Теа. На дисплея пред нея течеше образ, излъчван по открит канал от контролната палуба на „Брахма“ — образ на заснежена повърхност, видяна от височина хиляда и петстотин метра според числата отстрани, които се меняха ежесекундно.

— Не трябва ли да бием тревога или нещо от този сорт? — попита Пого. Явно не беше забравил ракетната установка.

— Да, готви се за вражески абордаж. — Зак вярваше, че „екшън“ няма да има; а дори да се стигнеше дотам, възможностите на „Дестини“ за контраатака бяха нулеви. — Хюстън, прекъсваме подготовката за напускане на кораба, докато „Брахма“ не се приземи успешно.

След пет секунди от Хюстън потвърдиха:

— Разбрано, „Венчър“. Изчакайте отломките да се слегнат.

Ярката звезда постепенно се превърна в бирена кутийка с крака и перка от едната страна. „Брахма“ беше спрял и буквално висеше във въздуха.

— Тадж явно не бърза — каза Теа, загледана в коментара, който течеше по коалиционния телевизионен канал.

— Не той пилотира кацането, нали? — попита Пого.

— Спокойно, полковник. Хората ще запомнят, че ти си бил пръв — каза Ивон. Пого я стрелна с поглед, способен да прогори дупка в челото й.

— Спускат се!… — докладва Теа.

Точно като при „Венчър“, двигателите на „Брахма“ горяха без пламък — виждаше се само по-светла зона в основата на кораба и валма пара от изпарения сняг по повърхността на Киану.

— Прилича на „Две хиляди и първа“ — каза Ивон.

— На какво? — изръмжа Пого.

— На филма бе — отговори Теа.

Прави бяха… Зак също откриваше прилика с голямата кръгла търговска совалка, която се прилуняваше при база „Клавиус“ във филма на Кубрик и Кларк.

— Още петдесетина метра според мен — каза Пого.

А после „Брахма“ изчезна в бял облак.

— Какво стана, по дяволите?! — възкликна Ивон.

Зак я плесна по ръкава на костюма.

— Млъкни и гледай!

През белотата — приличаше на мъгла, която се вдига над морски бряг рано сутрин — Зак видя как „Брахма“ подскочи, точно както беше подскочил и „Венчър“… но само с няколко метра. Космическият кораб буквално се завъртя около оста си, после нещо като въже или кабел се стрелна от ракетната установка на хълбока му и се заби в земята. Гигантският апарат, висок колкото шестетажна сграда, потръпна като изхвърлен на брега кит… после кацна изящно.

Зак се разсмя.

— Не мога да повярвам! Използваха харпун! — Видя, че никой от екипажа не го е разбрал, и обясни: — Изстреляха харпун от тръбата. Не е ракетна установка, а джаджа някаква, инструмент, който да предотврати подскачането.

— Искаш да кажеш, че просто са пуснали котва? — каза Теа, без да крие удивлението си. От четиримата само тя имаше мореплавателен опит.

— Бинго — каза Зак. — Точно като при ветроходите.

— Е — каза Пого и се обърна към Зак. — Явно не си единственият, който чете романчетата за Хорнблоуър.