Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (73)

Голям умен извънземен.

Термин, въведен от астронавта Закари Стюарт, август 2019

 

Стори му се, че Архитектът обмисля молбата му да пусне Меган.

А после създанието се раздвижи отново, левите му горни крайници се разгънаха мълниеносно и докоснаха стената вдясно от Зак. На една трета от височината на стената, на около два метра от пода, се отвори панел…

И от него се плъзна тяло.

Зак се задейства инстинктивно… и добре че го направи. Тялото беше на жена, която се гърчеше, риташе и протестираше високо.

Меган.

И двамата паднаха. Не се нараниха, разбира се — гравитацията на Киану гарантираше това.

Минаха още миг-два преди Меган да осъзнае кой я държи.

— Боже мили — промълви тя.

Зак никога не беше чувал толкова силно облекчение в гласа на човек.

— Удари ли се?

— Май не.

Двамата се погледнаха в очите.

— Аз упорито тая надежда, че все някога ще разбера какво точно става тук — каза Зак.

— И аз.

Зак се обърна към Архитекта, който, след като беше извадил Меган от дупка в стената, сега проверяваше съдържанието на други шкафове близо до тавана на помещението, като използваше по два и по три от крайниците си едновременно.

— Някакви идеи? — извика Зак.

— Мисля, че те чува и без да викаш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам. — Меган, изглежда, възвръщаше силите си. — И двамата го знаем.

— Виж, скъпа… нямам нито време, нито сили. Не съм спал от три дни. Почти не съм ял… видях неща, достойни за научнофантастичен филм. И се отказах от превоза до вкъщи. Така че времето ми е преброено. Не знам дали имам дни или часове, но ако ти и Архитектът имате да ми казвате нещо, направете го сега, моля.

Меган коленичи и го прегърна, гушна главата му до гърдите си, както люлееше Рейчъл като малка.

— Шшшш — каза тя, както се говори на бебе. — Знам. Знам, повярвай ми. Ти… ти постъпи много храбро, като дойде тук.

— Не, ти беше храбрата.

— Едва ли. Попаднах в катастрофа, а после бях съживена. Нито едното, нито другото станаха по моя воля. Но ако можех да избирам… бих го избрала, за да видя всичко това.

— Да. Ще ми се и аз да се чувствах късметлия.

Тя му изшътка нежно, точно както правеше старата Меган.

— Колко хора получават шанса да… да променят историята на света? Или на няколкостотин свята?

— Е, да, макар че екипажът ми не се справи по най-добрия начин. — Зак погледна нагоре към Архитекта, който още беше зает да отваря и затваря шкафове в стените. — Бих искал да кажа на нашия… домакин, че онова с бомбата беше голяма грешка.

Меган се наведе и прошепна в ухото му:

— Мисля, че току-що го направи.

— Мислиш или знаеш?

Меган също погледна Архитекта и гигантското същество отвърна на погледа и.

— Знам. Тоест, по всички личи, че новото ми тяло има известни подобрения.

— Знаеш неща, които не би трябвало да знаеш.

— Да, и тези неща стават все повече с времето. Сякаш ми подават реплики. В смисъл, не бих могла сама да ти предложа информация, но… ако ми зададеш правилния въпрос — и хоп! Оказва се, че имам отговор.

Зак обърна лицето й към себе си. Сложи ръка на бузата й… Първият им наистина интимен жест за последните дни, до болка познат.

— Кои са те? Какво искат? Построяването и оборудването на кораб като този… сигурно е струвало усилията и ресурсите на цяла цивилизация!

Тя си пое дъх, затвори очи и каза:

— Добре, ще се опитам да… Не е лесно да се намери живот във вселената. А интелигентният живот е изключително рядък. Намерихме повече мъртви, отколкото живи цивилизации, а дори мъртвите не бяха много.

— Говориш в първо лице множествено число.

— Да. Аз съм си Меган. Но започвам да споделям и част от тяхното съзнание. Този кораб… той наистина е много стар, от порядъка на десет хиляди години. И нашата звездна система не е първата му спирка. Имало е десетина преди това.

— Наистина ли може да адаптира околната си среда към нуждите на съществата, които среща по пътя си?

Пауза.

— Да.

— И другите раси, като онези Пазачи например?

— Другите кандидати, така ги наричаме. — Тя примигна, сякаш се вслушваше в някакъв глас.

Зак се изкуши да задълбае по темата, да се хване за термина — „кандидати“. Кандидати за какво? Но имаше да зададе един по-важен въпрос.

— И този кораб владее магията на достъпа до конкретни „души“ от мъртвите от… от всяка раса?

— Да. И не мисли за това като за магия. То е просто технология, която хората не познават. Ние знаем как съзнанието и личността се свързват с тялото.

— Но сте открили шепа конкретни души сред милиони други!

— Въпрос на достъп до данни, съхранени във… не знам, най-близкото определение, за което се сещам, е „морфогенетични полета“. Вселената е пълна с тази… с тези биоелектрически данни, всякакви данни. Информация.

— Като акашикските архиви, за които се говори във Ведите, „библиотеката“, събрала опита и спомените на човешките умове от физическите им съществувания.

— Те не използват тези термини.

— И аз не ги използвам всъщност. Тадж ми разказа за това.

— Аз пък все се сещам за Юнг. Изглежда, всички ние се стремим към думи и идеи, които вече познаваме. — Усмихна се. — Ти как би обяснил на Бенджамин Франклин що е то интернет? Човекът познава електричеството, но от електричеството до компютрите и мрежите има много път.

Зак вдигна поглед към Архитекта, който изглеждаше все така безразличен към неговото присъствие.

— Все едно стоя пред най-голямата библиотека на света, но вратите й са заключени.

— Правя всичко по силите си.

— О, мила, недей. Не си ти виновна. Просто… виж всичко това! — Той обхвана с жест вътрешността на храма. — Добре, да пробваме друго. Твоите приятели защо са изпратили този кораб?

— Открихме… присъствие, предизвикателство, друг вид, враждебен към нас. Заплаха. Дойдохме да търсим помощ. Мислим, че може би вие сте подходящи.

— Помощ срещу друга раса?

— Друг вид същества, рийвърите.

— Кои? Звучи ирландско.

— Да, ирландско, шотландско, галско, нещо такова. Това е думата, която ми идва, и означава „лошите“. И означава, че са не просто врагове, а врагове, решени да ни унищожат до крак, нас и спомена за нас. Не можем да съществуваме заедно.

Зак я хвана за раменете.

— Меган, Киану е бил построен преди хиляди години, изминал е гигантско разстояние. Тази заплаха още ли съществува?

— Да. Рийвърите не живеят по същата времева скала като хората. И ще са заплаха още милион години.

— В такъв случай не знам каква помощ можем да предложим ние. Пътуването от Земята до Киану е най-голямото ни постижение! Добрахме се дотук с триста мъки, а на втория ден се опитахме да ви взривим. Ние сме примитивни, груби и адски глупави!

— А ние станахме прекалено дистанцирани, несвързани, като машини. Не сме примитивни и груби, но още можем да бъдем глупави. За разлика от нас, вие сте живи.

Зак посочи Архитекта, който още ровеше из стените.

— На мен той ми изглежда съвсем жив.

— Жив е толкова, колкото съм и аз, по същия начин. — Тя млъкна за миг. — И всъщност не е истинският Архитект… Извинявай, но в главата ми е пълна каша. — Меган се надигна и дори направи няколко крачки. Още един навик, който му беше познат до болка. Винаги се беше шегувал, че жена му е като Сънданс Кид, легендарния стрелец, който можел да уцели всичко, стига да е в движение. Меган мислеше по-добре, когато се движеше. — Расата на Архитектите е стара. Ако приемем, че човешката история обхваща един милион години, опитай да си представиш история, която е сто пъти по-дълговечна. Ние вече нямаме тела. Същата технология, която ни позволява да разпознаваме и копираме души, ни позволява да преместим дадено съзнание от една машина в друга или при нужда във… в реконструкция като тази. — И взе, че му се поклони със закачлива усмивка. — Това ни осигурява безсмъртие. Но има и цена. Отнема ни способността да се сражаваме, да мислим творчески. Да се боим от провал. Да страдаме.

— Значи той също е ревенант. — Зак отстъпи назад и вдигна поглед към Архитекта. — Той какво прави всъщност?

— Врътка копчета.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Не знам. Изразът е от вашия професионален жаргон, нали? „Връткам копчета“?

— Сега какво, от мен ли точиш информация?

— Живях с теб осемнайсет години… не е нужно да „точа“ информация.

— Изразът е от пилотския жаргон и означава да конфигурираш компютъра на самолет. Или на космически кораб.

— Знам.

— Значи тази сграда е нещо като бордови компютър? Или командното табло на бордови компютър? Или пилотска кабинка?

— Във всеки случай не е храм. — Тя се замисли за миг. — Да го наречем команден модул, става ли?

— Който командва какво? О — каза Зак, съзрял отговора на въпроса си в самия въпрос. — Киану.

— Да. Тук има много системи. Казах ти, че има и други помещения. Някои са по-големи от това.

— Какво има в тях? Ъ-ъ, проби от онези, другите раси?

— Не знам. — Тя посочи Архитекта. — Но онова, което прави той в момента, се предава към другите системи.

Зак посегна и хвана ръката й. Ръката на Меган. Не знаеше кога точно е спрял да се съмнява и окончателно е приел, че това наистина е Меган… но промяната беше факт.

— Знаеш ли кое е забавното в цялата тази история?

— Не виждам нищо забавно, скъпи.

— Меган, ти цял живот… винаги ти си задавала трудните въпроси, умееше да тормозиш хората. Ако беше интервюирала този тип, вместо само да препредаваш въпросите ми, щеше да си научила всичко това, и много повече, още преди часове.

В същия миг гигантският извънземен спря да прави онова, което правеше. Изправи се с изненадваща грация и надвисна над двамата в пълния си ръст, но само за миг.

— Сега прави нещо друго — каза Зак, хвана Меган за лакътя и я дръпна назад към изхода. — Тръгва ли си?

Архитектът вече бе преполовил разстоянието до „задната стена“.

— Да — каза Меган. — Ние не сме най-важната му задача в момента.

— И кое е по-важно от двама представители на безценната човешка раса? Нали уж ние бяхме ключът към бъдещото им оцеляване?

— Расата е важна. Ние двамата — не толкова.

— След всичко, което жертвахме? Той знае ли, че не можем да се приберем у Дома?

— О, знае.

Задната стена се отвори и разкри познатия хаос около храма.

— Трябва да го последваме — каза Меган.

— Навън? Изглежда ми опасно.

— Да.

Меган не го чака да се пребори с колебанията си. Измъкна се от хватката му и тръгна след Архитекта. Зак я настигна и двамата излязоха заедно във ветровития полумрак.

За ужас на Зак Архитектът залитна. Несигурните му крачки бяха точно като на Пазача преди да падне.

— Той добре ли е?

— Не. Хайде. Времето ни изтича.