Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (12)

Голям тъп обект: същ., от научната фантастика, термин, въведен от литературния критик Роз Кавъни в негова статия за британското списание „Фаундейшън“ (1981), описателно за големи, близки до Земята планетоиди, космически кораби или други обекти. Вж: „Пръстенов свят“, Нивън, Л., сферата на Дайсън и др.

Сайфайпедия, август 2019

Зак нямаше търпение да излезе навън. Двамата с Ивон вече бяха облечени, дишаха от кислородните бутилки на костюмите си и чакаха налягането в шлюза на „Венчър“ да падне до нулата. Макар че имаше радиовръзка с Ивон, с Пого и Теа, с Хюстън и с цялата Земя, Зак се чувстваше като в какавида. Това можеше да се очаква, разбира се, защото костюмът, който тежеше почти сто килограма при земна гравитация — повече от самия Зак, — беше като самостоен космически апарат с човешки размери.

Но имаше и друго. Наситената с адреналин умора влияеше на психиката му, караше го да се чувства някак разкачен, свободен. И защо не? Вече не беше на Земята, загубил беше съпругата си, а връзката с дъщеря му беше толкова крехка, че вече трудно си спомняше лицето и гласа й…

Чувстваше се като онова древно морско чудовище, което открило, че прекарва повече време в откритите плитчини, отколкото във водата. Беше на прага на велико приключение, оставил бе зад гърба си удобствата на стария свят, за да проучи най-големия и най-тъпия голям тъп обект в човешката история…

— Готови за излизане — каза Теа.

Ивон отвори люка. Утринната светлина на Киану беше ослепителна — не само заради липсата на атмосфера, която да филтрира слънчевите лъчи, а и заради снежната покривка. Пейзажът беше досущ като зимен ден, помисли си Зак, само дето небето тук беше черно.

Ивон първа стъпи на решетъчната платформа от другата страна на люка. Обърна се, стиснала перилата на платформата.

— Как се справям?

Зак бе на една крачка зад нея, стоеше и гледаше надолу към краката на „Венчър“. Повърхността около тях беше покрита с киша — разтопен сняг и лед, който се охлаждаше върху твърда скала. Сигурно беше по-хлъзгаво от ужасния лунен терен при Шакълтън, но едва ли криеше сериозни опасности. Зак вдигна тромаво палци в гигантските ръкавици на костюма.

— Денят е хубав. Хайде да се поразходим.

Ивон слезе внимателно по шестте стъпала на решетъчната платформа. Стълбата свършваше на метър над повърхността — лесна стъпка на Луната и още по-лесна при миниатюрната гравитация на Киану. Зак побърза да я предупреди:

— Стъпвай бавно и внимателно, момиче. Все едно плуваш.

— Ясно. — Ивон вече се беше задъхала. А той откога беше започнал да нарича жените „момичета“?

Стиснала здраво перилата, Ивон бавно се заспуска към земята.

— Готово! — каза доволно, щом стъпи долу. — Здравей, Киану! Дано и ти се радваш да ни видиш толкова, колкото ние се радваме да видим теб!

„Не е лошо“ — помисли Зак.

Ивон се отдалечи на няколко крачки от апарата.

— Как е триенето? — попита той.

— Слабо — отвърна Ивон, после побърза да се поправи: — Но става. Плъзгането май е по-удобно от ходенето.

— Ски маратон в пресечена местност — отвърна Зак и също се спусна по стъпалата. В товарното отделение имаха два чифта скиорски щеки. Може би трябваше да ги вкарат в употреба при следващото си излизане. — Ще ми се всички да бяхте тук — каза той и стъпи на Киану. Моментално установи, че Ивон се е изразила твърде меко — въпреки тежестите при глезените на костюма и кабарите на подметките едва не падна по гръб. За щастие му се размина и му спести — на него и на НАСА — челно място в най-гледаните клипчета в YouTube.

Според летателния план следващите двайсет минути бяха предвидени за „обход“, който да им даде представа за повърхността — снегът беше покрит с крехка ледена корица, която едва ли би издържала по-голяма тежест от техните четири-пет килограма тукашно тегло — и най-сполучливия метод на придвижване.

Явно решена да промени имиджа на мълчаливия космически изследовател, Ивон бъбреше неуморно за светлината, за повърхността, за гледката.

Доволен, че Ивон се е нагърбила доброволно с тегобите на живия коментар, Зак тръгна бавно и предпазливо към ръба на Везувий. Тази естествена „вентилационна шахта“ се оказа само на шейсет-седемдесет метра. От прозорците на „Венчър“ му се беше сторила доста по-далеч — още едно напомняне, че Киану е малък.

— Ивон — повика я той по връзката, — хайде да преминем към втора стъпка. — Според летателния план втората стъпка касаеше експерименталния пакет, прибран в малко багажно отделение в корпуса на „Венчър“. В по-голямото отделение до него беше прибран подвижният модул тип луноход.

— Дай ми още минутка, шефе — каза Ивон.

Зак се обърна и видя, че Ивон върви към ръба на Везувий. Е, кой беше той да я вини?

А после земята под краката му изведнъж се люшна и той залитна като герой от анимационно филмче. Все пак успя да не падне.

— „Венчър“, усетихте ли труса?

— Да! — отвърна Теа. — Мисля, че е Везувий!…

Лошо.

— Ивон — каза той по връзката. — Връщай се. Веднага!

Твърде късно. Виждаше я право пред себе си — на няма и десет метра, — видя и разширяващия се бял облак, който изригна зад нея.

— О, боже!… — изпищя Ивон.

Изригналата свръхнагорещена пара я блъсна и я запрати в небето по посока на кацналия „Брахма“.

Ивон прелетя над Зак, размахала ръце и крака.