Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (30)

Пълният хаос, на който сме свидетели, е поредното доказателство, че НАСА не може да се справи с нищо по-сложно от барбекю в неделя, а дори това е под въпрос. Един от членовете на екипажа е МЪРТЪВ, с двама други няма контакт, комуникациите се сриват, слухове пълзят навсякъде. Рекламният им отдел щеше да се справи по-добре. СТАНИ АСТРОГАФ!

Поствано на neomission.com ОТ Almaz

Създанието, което приличаше на Меган, продължаваше да се мята.

Зак Стюарт се опитваше да го удържи. Струваше му се, че са минали минути, макар че едва ли бяха повече от десетина секунди.

— Наталия! — извика той, изхриптя по-скоро.

Наталия се отърси от собствените си кошмари и хукна към него.

— Какво?

— Не знам ка… — Не можа да й отговори. Не знаеше какво е това нещо, знаеше само, че трудно ще го удържи — ще я удържи, — преди да е разкъсала и двамата. — Просто… дръж я!

Наталия се поколеба. После хвана краката на съществото. Но изпусна единия и стъпалото я изрита в лицето.

— Мамка му! — Потече й кръв, но тя успя да запази самообладание.

Зак беше стиснал в хватка горната половина на съществото, притискаше ръцете към торса и се опитваше да избегне главата му, която се мяташе толкова страшно, че беше чудо как още не се е откачила от врата.

А после, така внезапно, все едно са издърпали щепсел от контакта, създанието се отпусна. Наталия също усети промяната. Вдигна към Зак окървавеното си лице — приличаше на зомби от филм на ужасите — и попита:

— Мога ли да я пусна?

Напълно изтощен, Зак кимна и също охлаби хватката си.

Съществото седеше, опряло гръб на стената под пчелната килийка, с отпуснати крака и разперени ръце, сякаш да прегърне някого за добре дошъл.

А после отвори очи и изхриптя:

— Доста… се забави.

— Господи! — възкликна Зак.

Наталия изписка.

Съществото, което приличаше на Меган, прошепна:

— Не викайте.

— Извинявай. — „Извинявай?“ Какви ги дрънкаше, по дяволите? Отнасяше се към това нещо като към човек! — Ъ-ъ — започна отново, като търсеше трескаво правилния тон. Обезглавяването на Пого не му излизаше от ума. — Кой или какво си ти?

— Аз съм Меган Дойл Стюарт.

Това беше невъзможно, разбира се. Меган Стюарт беше загинала преди две години, погребана беше в кален гроб южно от Хюстън.

А това тук беше… някаква измислица, някаква машина, нещо… изкуствено.

Зак погледна Наталия. Беше се изправила и се канеше да се отдалечи. От сцепената й устна течеше кръв. Зак понечи да я спре, но се отказа. Не му трябваха свидетели. Не искаше никой да знае, че това същество се представя за покойната му съпруга.

„Добре — помисли си. — Поеми си дъх. Изиграй картите, които са ти раздали“. Това нещо твърдеше, че е Меган. Нищо нямаше да загуби, ако се включи в играта.

— Мислех, че ще попиташ къде си. И още куп други неща.

— Да. — Тя затвори за миг очи. По време на съвместния им живот беше изкарала няколко тежки грипа и сега изглеждаше по същия начин — слаба, бледа, отпусната. — Но… аз вече знам къде съм. Вътре в Киану — каза, погледна го и се усмихна.

Зак не можеше да повярва, че води този разговор. Ласкаеше се от мисълта, че е човек с широки възгледи. Че няма нищо против новаторските идеи, дори напротив, че полага усилия да мисли нестандартно. Но тази ситуация…

— Би ли ми отговорила на един въпрос?

Съществото, което приличаше на Меган, се усмихна пак, после кимна.

— Това познато ли ти е: „Ако смъртта е нежна и можем да се върнем…“?

— Да, да. Сара Тисдейл, любимото ми стихотворение, което завършва с: „щастливи ще сме, и в смъртта — свободни“. Звучи доста странно в момента, като си помислиш. Някой го е казал на погребението ми, нали?

Тази мисъл, изглежда, й вля сили — и нищо чудно, защото на Зак изведнъж му хрумна, че може би, някак, съпругата му е успяла да измами смъртта.

— Кой дойде? Плакаха ли много?

Въпросите за погребението, както и фактът, че съществото знаеше стихотворението, затвърдиха решението, до което Зак беше стигнал преди миг — че ще трябва да действа с безумната презумпция, че незнайно как се е озовал лице в лице с доскоро мъртвата си съпруга.