Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (29)

Не мога да навляза в повече подробности, защото ще ме уволнят (както се досещате от никнейма ми, аз съм „момче“ от КЦ „Джонсън“). Но ТАМ ГОРЕ СТАВАТ АДСКИ СТРАННИ НЕЩА!…

Частичен пост на neomission.com от JSC GUY

— Как се справяте, „Венчър“?

— Държа се, Хюстън — отговори Теа Новински след кратко замисляне. Този отговор беше петият, който й дойде наум. Отговори от едно до четири гласяха: „Как, мамка му, може да се справям, а?“ Всъщност беше се опитала да използва тоалетната, действие, от което се ужасяваха всички космически пътешественици — и не без основание. Но Ивон спеше под влияние на успокоителните, комуникационните канали мълчаха и Теа реши, че разполага с петнайсетина минути, които да посвети на гадната малка химическа тоалетна зад завесата…

Почти беше приключила с тази критична за мисията задача, когато се обадиха от Хюстън.

Кабината на „Венчър“, въпреки голямата си височина, й се струваше все по-тясна и претъпкана. Донякъде това се дължеше на хамака, който по това време на деня трябваше да е прибран, но не беше — заради Ивон. Радиото пукаше и съскаше постоянно. Помпите и двигателите вибрираха.

Никак не беше удобно, макар че очевидно беше много по-просторно — и по-безопасно най-вече — от модула Бъз или космическите костюми.

Въпреки това Теа не можеше да си намери място. Но да покаже раздразнението си би било грубо нарушение на астронавтския код; освен това Джасмин Трию, която беше застъпила на смяна като капком — тоест бе човекът, който общуваше с екипажа по сателитните канали, — беше свястна жена и не заслужаваше Теа да я използва като кошче за душевни отпадъци.

Минали бяха деветдесет и четири часа от началото на мисията, от които девет в извънкорабна дейност, и лошите предчувствия на Теа започваха да надигат глава.

Това за лошите предчувствия беше наполовина шеговитият начин, по който астронавтите говореха за заплахата от смърт в космоса. Бяха заели израза от тестовите пилоти. Да измамиш смъртта.

Теа беше отраснала в Съединените щати в навечерието и първите години на двайсет и първи век и чудесно знаеше, че хората открай време се срещат лице в лице със смъртта, срещат се често и неизбежно. Умират в окопи, давят се при корабокрушения, блъскат ги коли, застрелват ги, изгарят в пожари, задушават се в мини…

Но като повечето граждани на високоразвитите страни Теа беше доживяла до четиридесет години без нито веднъж да изпита сериозен страх за живота си.

Ако оставим настрана факта, че изстрелването с ракета и полетите в космоса увеличаваха драматично шанса на човек да загине — по последни данни вероятността от фатален инцидент при астронавтите се движеше в границите между едно на петдесет и едно на двайсет, — най-незабравимото й близко до смъртта преживяване беше от едно кацане с пътнически самолет в Минеаполис по време на лятна буря. Внезапен насрещен вятър беше наклонил самолета с четиридесет градуса надясно, после с още толкова наляво… и така два пъти… преди пилотът да овладее машината и да я издигне. Ако крилото се беше ударило в земята, самолетът най-вероятно щеше да се хлъзне по пистата, да се разпадне от гигантското триене и накрая да се удари в терминала и да смаже стотици пътници и посрещачи.

Размина се. Моментът на див ужас бе траял около пет секунди.

Разбира се, особеното естество на космическите полети беше такова, че смъртта или те застига внезапно — „Чалънджър“, „Колумбия“, „Союз 11“, — или изобщо те пропуска. Истината беше, че критични ситуации като тази с „Аполо 13“, който пет дни беше обикалял около Луната, а тримата астронавти бяха стояли натъпкани в лунния модул като в спасителна лодка, или сблъсъкът от 1997-а между автоматичен снабдителен апарат и космическата станция „Мир“, бяха дали на наземния контрол и на екипажите основания да вярват, че стига да разполагат с достатъчно време, могат да се измъкнат от всяка ситуация.

Теа се надяваше, че същото ще е в сила и този път. Но само защото нито един астронавт досега не беше загинал от бавна и мъчителна смърт, не означаваше, че това никога няма да се случи.

А и тяхната ситуация беше една… Паркирали бяха върху корпуса на гигантски космически кораб, един от колегите им вече беше загинал, друг беше пострадал сериозно.

Още двама бяха… къде? Отвлечени от извънземни? Мъртви?

Един от изчезналите беше мъжът, когото обичаше. Бедният Зак! Толкова сладък, толкова умен, толкова красив! Връзката й с него се беше оказала най-стабилната и най-продължителната й връзка от началното училище насам. Само допреди два месеца, преди нейната мисия „Дестини-7“ да стане негова мисия, Теа се беше надявала да направят следващата стъпка, тоест да се оженят. Минали бяха две години от смъртта на Меган. Зак никога нямаше да я забрави, но Теа не би искала това от него. Трагедията беше оставила дълбок отпечатък върху характера му, направила го беше по-трезв, по-земен — вече не беше просто гениалният суперастронавт Закари Стюарт.

Нещо повече, по онова време астронавтската кариера на Зак изглеждаше приключила. Самата Теа — с две лунни експедиции зад гърба, едната под нейно командване — едва ли би поела риска на още една космическа мисия.

Сега обаче? Лукас презареждаше костюма си от запасите на модула Бъз, но къде бяха Зак и Наталия? Теа знаеше, че запасите и на двамата са опрели в червената линия.

А и Пого. Как се беше стигнало до тази трагедия? Само допреди няколко часа беше тук, на борда на „Венчър“, такъв един голям, гръмогласен… а сега изведнъж се беше превърнал в статистика! Едно щракване с пръсти и… няма го!

Убит от нещо долу, под повърхността на Киану.

Изведнъж й олекна, че от Хюстън прекъсват тоалетното й уединение. Искаше да разбере какво става.

— Е, какво пропуснах?

Джасмин, изглежда, се успокои, като я чу.

— Джош пита Лукас дали може да вкара Бъз през мембраната.

— Защо да го вкарва? Зак и Наталия трябва да се махнат оттам! — Твърде много емоция имаше в думите й, но ако ръководителят полети говореше с „Брахма“ в момента, избликът й нямаше да стигне до неговото внимание.

— Точно това е идеята, струва ми се — каза капкомът.

— Ако Зак и Наталия не могат да стигнат до Бъз за презареждане, значи трябва да закараме презареждането при тях.

— Ако това е единствената възможност, става.

— Джош иска да говориш със съветническия екип.

За миг — боже, явно наистина беше уморена! — Теа не можа да съобрази кой или какво е съветническият екип.

— Няма проблем, свържи ме с Харли.

— Харли го няма в момента. Свързвам те с доктор Саша Блейн.

Теа имаше смътен спомен за Саша Блейн — поредната умна млада жена. Почти същата като Джасмин Трию всъщност — умна, хубава, но с проблеми в общуването. И прекалено ококорена.

— Добре. Здравей, Саша. Помогни ми да наваксам с информацията, моля те.

— Не знам откъде да започна — каза Блейн, а после, в противоречие с думите си, я заля с бърз разказ за последните идеи на съветническия екип относно изкуствения произход на Киану и природата на маркерите.

— Чудим се какво ли послание носят.

— Може да е просто указание. „Моля затваряйте вратата“ или нещо подобно.

— Да, обсъдихме и този вариант. Освен това маркерите, изглежда, излъчват поредица кратки сигнали.

— На каква честота?

— На няколко — и високи, и ниски. Нещо в диапазона, който следим, очевидно.

Информира я за още няколко неща, всичките в сферата на догадките. Повече клюки и хипотези, отколкото реални факти… което не беше типичната политика на НАСА за комуникациите с екипажа по време на полет.

Теа започна да се чуди защо. Какво криеше от нея Хюстън?

Веднага щом Саша Блейн й каза довиждане, Теа чу в слушалките си гласа на ръководителя на полетите Джош Кенеди.

— Теа, Джош съм. Трябва да поспиш малко.

— Знам. Но не е лесно.

— Вземи приспивателно.

— Няма как хем да спя дълбоко, хем да се правя на медицинска сестра.

— Ние наблюдаваме Ивон. А и Денис ще дойде, щом ти се събудиш.

Започваше се.

— Какъв е планът, Джош?

— С „Брахма“ се разбрахме за второ съвместно излизане. Ти и Тадж. Операция по спасяване и прибиране.

Стомахът й се сви. О, боже, не! Стегна се и продължи, надяваше се — спокойно:

— Обикновено е или едното, или другото.

— Задачата ви е да спасите Зак и Наталия и да приберете тялото на Пого. Имаш два часа за сън. През това време ние ще ти пратим карта и разписание.

Теа си даде сметка, че е клекнала на пода. Изправи се и се огледа. Кабината беше неудобна и тясна, да. Време беше да се поразходи.

Знаеше, че операцията е най-вече спасителна. На Пого никой не можеше да му помогне.

Нейният приоритет беше Зак.