Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (15)

Мили Боже, дай ми сили да не прецакам нещата.

Молитвата на астронавта

Ивон Хол сънуваше.

Сънят й беше започнал толкова хубаво — как стъпва на повърхността на Киану. Чувстваше се толкова удобно в костюма си, толкова силна и уверена. Е, повърхността беше заледена и коварна, вярно. Но след първите няколко крачки му хвана цаката.

Вдигнала бе глава да види Земята в черното небе и се беше зачудила колко ли невидими милиарди човешки същества гледат по телевизията нейните първи стъпки тук.

А после сънят й се беше превърнал в кошмар. Толкова странно! Нищо не беше усетила, освен че снегът под краката й внезапно се стопи и изчезна.

Прозорчето на скафандъра й побеля и тя полетя нагоре.

Преди двайсет и две години, малко преди родителите й да се разделят, семейството беше отишло на ваканция в Мексико в последен опит да загладят нещата и там Ивон беше събрала смелост да полети с парашут, теглена от моторница. След първия миг на див ужас усещането я беше изпълнило с еуфория…

И този й полет започна така, но само след секунди стана лошо, много лошо — първо изгуби контрол над движенията си, после започна да се премята в мъглата от пара.

Виждаше как повърхността се появява и губи лудешки на десет и повече метра отдолу. Единствените й що-годе ясни мисли гласяха: „Колко време ще мине, преди да се размажа?“, „О, боже, прецаках ли нещата?“ и „Съжалявам!“.

Но по време на полета, от началото му до самия край, не беше усетила нищо! Костюмът я предпазваше от парата, изолираше я от температурните крайности, пазеше я жива… Въпросът беше колко ще издържи. Стигна най-високата точка на полета си и започна да се снижава бавно — и тук усещането беше точно като спускането с парашута на плажа в Мексико, — само дето изобщо не можеше да помръдне, да се извърти. Беше като кукла, която са хвърлили отвисоко и която пада надолу с главата към заснежен скален терен.

Понечи да вдигне ръце, но закъсня. Носът й се сплеска в прозорчето на скафандъра. Кракът й се сгъна толкова лошо, че Ивон усети как се късат сухожилия и се чупят кости.

Хлъзна се и спря. Имаше вкус на кръв в устата, очите й бяха пълни със сълзи.

Но беше жива. Беше ли оцелял костюмът й? Ако се беше скъсал, щеше да чуе съскане, после да й стане студено… но само за няколко минути.

Осъзна, че не чува друго освен собственото си накъсано дишане. Така, дотук добре.

Някой я викаше. Зак!

А после все пак чу тихо съскане. Усети хлад.

Костюмът й беше пострадал! Претърколи се въпреки болката… не усещаше левия си крак.

Нищо чудно. Беше изкривен по начин, който не вещаеше нищо добро. А точно над коляното се стелеше фина розова мъгла.

Добре, добре. Бяха ги обучили за всякакви ситуации. Когато се съмняваш… Какво гласеше по-нататък астронавтското правило, мамка му?

Посегна несръчно към прикрепената на гърдите й чанта. Ставаше й все по-студено, дишането й се ускоряваше. Още колко? Къде беше Зак? По дяволите, защо се бавеше толкова?

Въже за бънджи. Ето го. Успя да го извади… „Ох, мамка му, само наполовина!“

Търкулна се отново. „Господи, колко боли!“

Зак:

— Ивон, можеш ли да ми кажеш къде си?

„Извадих го! Сега около крака. Стегни го. Здраво. Здраво! А сега вържи!“

— Паднала съм някъде.

Само това можеше да му каже.

Мина време. Може да бяха секунди или десет минути. Замисли се за Теа и Пого и за гадната малка тайна в кутията с личните си вещи, за нещото, което я заемаше почти цялата…

Усети, че я вдигат.

— Готово. Тук съм.

Зак! Зак я беше намерил!

— Внимавай! — примоли се тя. Или поне й се стори, че го е изрекла на глас.

А после осъзна, че Зак я носи! Ами да, тук тя едва ли тежеше повече от два-три килограма…

И двамата паднаха.

— Мамка му! Извинявай! — Пак Зак.

Ивон вече изобщо не си чувстваше крака.

Вдигнаха я отново, но този път не беше само Зак — някой му помагаше. Друг астронавт, не Пого Дауни. Костюмът му беше син, а не бял…

От „Брахма“, ветеранът Денис Черток и бразилецът Лукас Мунарето, красавецът, който сам се беше нарекъл Най-великия астронавт на света.

— Така, имаме си и помощ — каза й Зак. — След няколко минути ще те върнем на „Венчър“.

Ивон още се чувстваше като в сън.

Единственото, което си повтаряше непрекъснато, отново и отново, беше: „Не споменавай своята ЛК“.