Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (25)

Може ли някой да ми обясни защо се занимаваме с тази мисия? Особено след като НАСА очевидно не са имали идея с какво се захващат? Не можехме ли да изхарчим тези три милиарда долара за нещо по-полезно?

Поствано на huffpost.com от Tracee34

Притиснала своята ЛК до гърдите си, Ивон слушаше Теа, която водеше по два, а понякога и по три разговора едновременно. Чуваше само нейните реплики, разбира се. Отворен беше откритият канал до Хюстън, както и кодираният. Освен тях Теа държеше връзка с „Брахма“ и космонавта Денис Черток, спасителя на Ивон, който се беше върнал в апарата на Коалицията.

Имаше и четвърти канал — през минута-две Теа го включваше с позивната: „Зак, Пого, тук «Венчър», чувате ли ме?“ Отговор нямаше. Ивон започваше да се чуди дали Зак, Патрик, Лукас и Наталия изобщо са живи, защото, поне според личния й опит, Киану беше враждебна среда.

Искаше да се махне оттук.

От разговора по кодирания канал беше станало ясно, че от Хюстън готвят „Венчър“ за излитане. „R плюс десет часа“, като R беше моментът, когато Зак и Пого се върнеха на кораба.

Това беше сценарият, в случай че нейното състояние остане стабилно. Този сценарий предвиждаше екипажът да си почине няколко часа, преди да излети за опасното скачване с кораба майка „Дестини“.

Имаше и други сценарии — „R плюс шест“ и дори „R плюс два“. Предвид колко трудно и потенциално опасно беше скачването — както и че по-краткият интервал би бил следствие от нейното влошено състояние, — Ивон се надяваше на първия сценарий, онзи с десетте часа.

Това би означавало екипажът на „Дестини-Венчър“ да се прибере на Земята след три дни… заедно с проби от Киану — околоземен обект, космически кораб или каквото там беше проклетото нещо. Щяха да се превърнат в герои.

А Ивон щеше да забрави какво има в кутията й.

Покрай успокоителните, които й беше дал Денис, Ивон и сама не можеше да повярва какво има вътре. Бомба — истинска ядрена бомба в куфарче, от онези, които разнасяха в шпионските филми.

Случило се бе осем дни преди изстрелването, в деня, когато щяха да местят екипажа в караваната в КЦ „Джонсън“, където да ги държат в медицинска изолация и постепенно да променят биологичния им часовник — периодите на сън и бодърстване, — така че да са във форма за изстрелването.

Ивон тъкмо беше паркирала колата си и вадеше сака си от багажника, когато получи съобщение по телефона да се отбие в Сграда 30.

Баща й я чакаше в коридора.

Гейбриъл Джоунс се беше развел със съпругата си Камил, когато дъщеря им Ивон беше на тринайсет. Младият тогава космически експерт беше хванат в крачка да върти не една, а две извънбрачни връзки, едната със своя колежка от научния отдел, другата с продуцентка на документална поредица към Дискавъри Чанъл, в която той беше участвал. „Гейбриъл просто си е намерил по-вълнуващ живот“.

Или така поне беше казала на дъщеря си бившата госпожа Хол. Наблюдавайки баща си отдалеч — той им беше помагал финансово, но рядко ги бе удостоявал с внимание от друг вид през годините, — Ивон беше стигнала до заключението, че горчивината на майка й е била напълно оправдана.

Гейбриъл Джоунс беше позволил на славата и властта да му завъртят главата.

Още по-лошо, липсваха му истински човешки чувства. „О, сълзите му рукват като от отворено кранче — казваше майка й, — но всичко е театър, вътре няма нищо“.

Което той беше доказал окончателно онзи ден в Сграда 30. Ивон гледаше и слушаше сащисана как баща й, директорът на космически център „Джонсън“, й показва куфарче и обяснява, че в него имало малко ядрено устройство, познато като W-54C, с мощност два килотона и радиус на поразяване един километър. Бомба, която трябвало да бъде взривена, ако кацането на Киану се окаже опасно за Земята.

— При някаква опасност от заразяване например.

— Радвам се, че си го обмислил в подробности. „Някаква опасност от заразяване“. Мамка му!

— Не ругай. — И това беше типично за Гейбриъл Джоунс. Той беше като онези баптисти, които са срещу секса, защото твърде много приличал на танцуване… — Всичко ще бъде обмислено най-внимателно. Ще имаш изрични заповеди. Това е просто за в най-краен случай.

— Но не вещае нищо добро за мен, нали, татко?

Той заби поглед в пода. И това беше типично — Ивон не помнеше откога не я е поглеждал в очите.

— Две неща. Първо, обстоятелствата, които биха изисквали от теб да използваш куфарчето, биха били толкова ужасни, че смъртта ще е за предпочитане пред тях. Представи си, че си в самолет, който пада към земята…

— Ама ти наистина си адски гадно копеле! — И преди той да е възразил, Ивон продължи: — Защо аз? Това е работа на командира! Или на Дауни. Той е свикнал да изпълнява заповеди.

— Дауни е упорит, способен и изпълнителен, но също така е… ами, импулсивен, да речем. Току-виж избързал с натискането на копчето. Теа не е подходяща заради връзката си със Стюарт, която неминуемо ще се отрази на преценката й.

— Сигурно това е причината да не връчите куфарчето и на Зак.

Баща й се смути.

— Стюарт е умен и гъвкав, точно човекът, който ни трябва за ръководител на експедицията. Но както самата ти каза, има връзка с член на екипажа си. Освен това е прекалено убеден в собствената си интелигентност. Всичките ни симулации показват, че без значение какъв сценарий му предложим, Зак ще продължи да търси друг изход от положението, докато не стане твърде късно! Няма да е способен да разбере, да се примири с факта, че…

— … че пациентът е терминално болен?

Гейбриъл Джоунс се усмихна горчиво.

— Точно така. — А после каза най-лошото, което й беше казвал някога: — Ти си момичето на татко.

При което тя му обърна гръб и си тръгна.

Но все пак позволи да сложат устройството в личната й кутия.

И сега, със счупен крак, с унищожена кариера, в неизвестност за съдбата на Зак, Пого и другите в недрата на Киану… Ивон Хол лежеше в хамака си, гушнала бомбата.

И се молеше да не я използва.