Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (49)

Макар понастоящем контролните центрове в Бангалор и Корольов да нямат връзка с космическия кораб „Брахма“, всичко сочи, че мисията продължава по план. Смята се, че Наталия Йоркина, член на екипажа на „Брахма“ и руска гражданка, първа е влязла във вътрешността на Киану и е извършила по-голямата част от научните наблюдения.

ИТАР-ТАСС, 23 август 2019

— Излизам — каза Денис.

— Шегуваш се.

— Чу съобщението. — Космонавтът вече вървеше към въздушния шлюз на „Венчър“ и своя космически костюм.

Ивон не можеше да го спре. Дори при ниска гравитация болката и отокът на ранения й крак затрудняваха придвижването й.

— Денис, Пого е мъртъв!

— За всички ни е по-добре, ако го посрещнем… навън. — Той почука по най-близката стена. — А не тук, вътре.

Последният половин час беше ужасен. Можеше да се сравни само с дивия ужас, който беше преживяла вчера, докато се премяташе над повърхността на Киану… но онзи полет, макар и страшен, поне беше продължил само минути.

А сега животът й на Киану се беше превърнал в кошмар, от който нямаше изгледи да се събуди…

Започнало беше с едно обаждане по радиото.

— „Венчър“, „Венчър“, обадете се. — В първия миг Ивон се зарадва, повярвала, че пряката връзка с Теа и Зак най-после се е възстановила.

Но веднага щом отговори: „Тук «Венчър». Добре дошли!“, чу глас, от който я полазиха ледени тръпки:

— Тук Дауни. Имам нужда от помощ.

Помнеше, че в този миг беше погледнала към Денис. Очите на руския космонавт, които изглеждаха сънени дори по обед, се разшириха тревожно. Той посегна рязко, свали й слушалките и прекъсна разговора.

— Не отговаряй!

— Добре — каза тя, — това ще свърши работа за около две минути. После какво? — Протегна ръка и Денис й върна слушалките.

— Трябва да се обадим на Бангалор.

— Добре, обади се. Но те предупреждавам, че няма да приема заповеди от тях.

— Не можем да се справим с това сами!

— Връзката с Хюстън ще се възобнови след два часа. Може би ще успея да го забавя дотогава…

Само че гласът от шахтата Везувий се върна:

— „Венчър“, от Дауни. Чувате ли ме?

— Как е възможно да се случва това? — каза Ивон. — Ти нали каза, че Пого бил мъртъв?

— Да. Без съмнение. Видях снимки на трупа. Обсъдихме го подробно, докато ти беше в безсъзнание.

— Да, но сега той е тук.

— Също като съпругата на Закари и другите. Явно са възкресили и него.

— Добре де, и какво? Трябва ли да му помогна? Той е член на екипажа ни.

— Не знаеш какво е, нито той, нито другите. Достатъчно лошо е, че приятелите ни си имат вземане-даване с тях… не бива да допускаме някое от тези същества да се качи на борда.

— Е, ние сме заключени тук. Ами „Брахма“?

— Не само достъпът ме тревожи. А и потенциалните опасности. Представи си, че това същество е враждебно.

— Нищо не може да ни направи, ако стоим тук.

И тогава Денис стигна до решение.

— Трябва да го пресрещна.

Сега беше разкопчал костюма си — моделите, които използваше екипажът на „Брахма“, се разтваряха на гърба, там бяха и раниците им. Денис беше нахлузил костюма до кръста и пъхаше ръцете си в ръкавите и ръкавиците. Въпреки напрежението Ивон неволно се възхити на лекотата, с която руският космонавт минаваше през тази сложна процедура. Но пък той го правеше от двайсет и пет години все пак. Дори беше участвал в екипа, разработил последния модел костюми.

— Ами аз? Не трябва ли да ми погледнеш крака?

Самата тя му беше хвърлила един поглед и видяното не й хареса — имаше признаци за отравяне на кръвта.

— Отсъствието ми няма да се отрази пряко на състоянието ти.

— Я си представи, че ми стане лошо, изгубя съзнание или нещо такова? Или ако нещо се случи с теб? Тогава и двата кораба ще останат без надзор, а това е лошо.

Междувременно Денис беше промушил главата си през вратния пръстен на кръглия шлем и затваряше костюма. Наложи се да вика, та Ивон да го чуе:

— Още по-лошо ще е да не правим нищо.

Обърна се и почна да отваря шкафчетата в шлюза.

— Какво търсиш?

— Инструмент.

Ивон не се върза.

— Оръжие тоест.

— Добре де. Оръжие.

— Значи това ти е великият план? Да го фраснеш по главата? Или ще му пукнеш скафандъра и ще го убиеш, или няма да постигнеш нищо. Струва ми се пълна загуба на време.

— По-добре да взема това решение с оръжие в ръка, отколкото да се окажа с голи ръце, ако ми потрябва.

Ивон обмисли думите му. Нямаше смисъл да си мечтае как Хюстън изведнъж й проговаря по връзката и й казва какво да прави. Беше сама… и по принцип беше съгласна, че този „Дауни“ не бива да бъде пускан на борда… все още.

— Добре. Приборите ни за хранене са от пластмаса. Фенерите, химикалките, всичко е от олекотени материали.

— Знам. — Вярно, Денис беше живял на Международната космическа станция почти година. Знаеше какво оборудване може да се намери в кабината на космически кораб, изработен от НАСА.

— Кутията за инструменти навън. Там би трябвало да има гаечен ключ.

Денис се замисли. После й се усмихна през визьора на шлема си, който се замъгляваше с всяко издишване.

— Мерси. Запечатай вътрешния люк и изтегли въздуха от шлюза. И нека си остане така.

Ивон запечата люка. Виеше й се свят. Страх я беше.

Докато подаваше командите, които изтегляха въздуха от шлюза и позволяваха на Денис да излезе, погледът й се спря върху сребърното куфарче.

— Ти пък какво гледаш, мътните те взели?