Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (13)

Предава наземният контрол на мисия „Дестини“, време осемдесет и един часа и двайсет минути от началото на полета. Комуникационният ни екип работи по отстраняването на проблем с микровълновата антена на „Венчър“, който предизвика временна загуба на видеосигнала от историческите първи стъпки на астронавтите Хол и Стюарт върху повърхността на Киану. Поддържаме аудиовръзка с екипажа. Всичко се развива според летателния план. Очакваме видеовръзката скоро да бъде възобновена.

Скот Шолър от Отдела за връзки с обществеността на НАСА, малко след инцидента с Ивон Хол.

 

— Така, нещата малко се поуспокоиха… — Гласът на Шейн Уелдън обаче изобщо не прозвуча спокойно в слушалките на Харли. — Какво мисли твоят екип?

— Още получаваме макроданните. — Миг след като Ивон Хол бе издухана от повърхността на Киану, Харли Дрейк излетя с количката си от контролната зала право към съседното помещение, където се бяха събрали роднини на астронавтите и където аудио- и видеосигналът пристигаше в орязан вариант. Не достатъчно орязан обаче — съпругата на Патрик Дауни, Линда, и двете им деца се бяха свили в един ъгъл в компанията на свещеник и своя ЕПО.

Рейчъл седеше зашеметена до приятелката си Ейми Майър. Щом видя Харли, стана.

— Зак още не е приключил с пакета — каза Харли на Уелдън по връзката.

— Значи работите на сляпо.

— Ще се оправим — каза той, като едновременно махна окуражително на Рейчъл. — Ами Хол? — В стаята нямаше роднини на Ивон, но пък тя беше щерка на Гейбриъл Джоунс, директора на космически център „Джонсън“. Този факт не беше тайна за никого — стотиците служители на центъра го знаеха. Но нито директорът, нито дъщеря му говореха за това: държаха се като обикновени познати и по никакъв начин не демонстрираха роднинската си връзка. Харли не искаше и да мисли какъв ужас изпитва в момента шефът им…

— Паднала е недалеч от „Брахма“. Все още теглят данни от костюма й. Зак е тръгнал натам.

— Това е добре. — Изрече без глас: „Ивон е добре“ към Рейчъл и вдигна палци, после прекъсна връзката с Уелдън.

— Какво, тя добре ли е? — попита Рейчъл. Явно не му вярваше.

— Жива е. Повече се тревожа за теб.

Рейчъл стрелна с поглед приятелката си, която плачеше тихичко.

— Ами, откачам вече. — Поведението й говореше друго — изглеждаше нервна, но се владееше.

Харли я докосна по ръката.

— Нормално е да си уплашена. Противното би означавало, че не разбираш какво е станало.

— Я пак ми кажи защо татко е сметнал, че това е добра идея?

— Може би когато се върна. — През последната година между двамата с Рейчъл се беше зародило нещо като приятелство, споено от общата им трагедия. И от още нещо — и двамата бяха като омагьосани от Киану. (Всъщност интересът на Рейчъл към околоземния обект приключи в момента, в който назначиха баща й за командир на експедицията.) — В момента Уелдън настоява да обясня структурата на вселената и още една-две дреболии…

— Е, по-добре се връщай по-бързо. И гледай да оправиш белята.

— Точно това смятам да направя. — Харли всъщност не беше типичният ЕПО, ролята му в мисията на „Дестини-7“ беше друга. Когато Зак го помоли да поеме грижата за Рейчъл като негов екипажен помощник-офицер, той му отказа категорично. („За бога, помниш ли какво стана последния път, когато ти бях ЕПО?“) Но после Рейчъл беше настояла… и той отстъпи.

Завъртя количката и пое обратно към контролната зала.

Травмата на първи прешлен, която беше получил преди две години, беше гадна работа, откъдето и да я погледнеш. Като за начало, Харли страдаше от хронични болки и хронично унижение. После дойде ужасът от загубата на сексуалната функция… от загубата на контрол върху червата… от факта, че никога вече няма да лети… от необходимостта да свикне с инвалидната количка.

Днес обаче най-много му тежеше фактът, че е прикован. Вярно, разполагаше с всякакви високотехнологични джаджи и се справяше изненадващо добре с работата си, но неспособността да стане, да се разходи, да използва езика на тялото си го угнетяваше. Харли беше като Сънданс Кид от онзи стар уестърн — „Когато се движа, мисля по-ясно“.

Може би затова разбра със закъснение какво означават данните, пристигащи от Киану.

Върна се във врявата на съветническата стая — голямата маса беше затрупана с лаптопи и данни на хартиен носител — и поднови опитите си да изстиска някоя и друга ценна идея от седмината шумни и изнервени специалисти, които ръководеше. Най-възрастният сред тях беше седемдесет и пет годишният Уейд Уилямс, автор на популярна астрономическа литература (и един от идолите на директор Джоунс, което беше и единствената причина Харли да търпи в екипа си това арогантно и недочуващо копеле), а най-млада беше трийсет и две годишната Саша Блейн, гениална докторантка от Йейл, известна както със зашеметяващата си фигура, така и с впечатляващия си коефициент на интелигентност. По скайп държаха връзка и с още съветници… по дяволите, на моменти Харли се чувстваше като старшина в лагер на новобранци, а не като ръководител екип.

— Хайде млъкнете, мамка му!

Не млъкнаха съвсем, но все пак децибелите спаднаха достатъчно, за да се чува гласът на Харли. „Имат късмет, че съм прикован на количката, иначе досега да съм фраснал някого“, помисли си той.

— Това не ви е шибан семинар. Имаме задача в реално време и критична ситуация, а в съседната зала ръководителят на полета чака да му дадем отговор на въпроса — какво става с Киану?

— И какво иска — правилния отговор или някакъв отговор? — провлече с южняшкия си акцент Уилямс. Глен Крийл, другият саркастичен критикар в екипа — беше телевизионен сценарист, за бога! — му изръкопляска ухилен, моля ви се!

— Спокойно, Уейд — побърза да се намеси Харли в недотам успешен опит да прояви търпение. — Имаме ли някакъв отговор изобщо? Нещо, което би могло да предпази екипажа от други опасности? — Мълчание.

— Тогава нека резюмираме събитията — продължи Харли. — От момента, в който „Дестини-Венчър“ проведе орбиталния си тласък, на Киану са регистрирани четири изригвания. Какво знаем за тях. Саша?

Саша Блейн, високата и неспокойна червенокоска от Йейл, беше скарана с дисциплината, но поне беше показала, че е в състояние да проумее приоритетите на екипа.

— Изригванията дойдоха от различни точки на повърхността на Киану, бяха с различна продължителност и сила…

— А честотата? — попита Уилямс. — Интервалът между изригванията — скъсява ли се, или се удължава? — И добави: — Следите ли обратното броене до унищожаването на Вашингтон?

Блейн пренебрегна втория въпрос и отговори на първия:

— Интервалите са два часа, един час и трийсет и пет минути, един час и петдесет и една минути. Не виждам някакъв модел.

— Чакайте! — извика Лили Валдес, преподавателка в университета „Ървайн“. — Налице ли е увеличаващ се орбитален момент?

Приказките изведнъж утихнаха и екипът се смълча.

— Някой може ли да отговори? — попита Харли. Това не беше по неговата част.

— Да — обади се Саша Блейн. — Преди, ъъ, преди последните събития Киану се въртеше много бавно, един оборот за шейсетина дни…

— … което не е типично за околоземните обекти — каза Уилямс.

— … не че сме виждали кой знае колко извънслънчеви околоземни обекти, че да знаем кое е типично — не можа да се стърпи Харли и се обърна към Блейн. — Какво е положението сега?

— Ами, изглежда, новият период на въртене ще е двайсетина часа.

— По-малко от едно денонощие.

Имаше нещо обезпокоително в тези числа, но Харли не можеше да го напипа. И как иначе — проклетият Уилямс не спираше да плямпа.

— Повече ме тревожат изригванията — казваше в момента. — Всичките са в едно и също полукълбо. Някаква друга корелация забелязвате ли?

— Не знам дали имаме достатъчно информация да изградим модел — каза Харли. — Регистрирали сме само десетина изригвания през последните две години…

— А сега имаме четири за няколко часа — вметна съвсем ненужно Уилямс.

— Четири засега — не пропусна да добави Крийл.

Харли усещаше, че пропуска нещо очевидно — и той, и всички останали.

Точно тогава Саша Блейн каза:

— Получаваме данни от големите антени.

В същия миг слушалките на Харли изпукаха и той обърна гръб на колегите си от екипа, които се разприказваха един през друг.

— Харли — чу се гласът на Уелдън в слушалките му. — Двама от екипажа на „Брахма“ са излезли на повърхността и са стигнали до Ивон. Жива е, с пробойна в костюма. В момента я прехвърлят към „Венчър“.

— Можеше да е и по-лошо — каза Харли. Знаеше, че това е начинът на Уелдън да го притисне за отговор. — Изчакай секунда, Шейн… — Свали слушалките на врата си, обърна се и каза: — Сега пък какво?

Този път стаята се умълча като по команда. Всички съветници, и присъстващите, и тези по скайп-връзката, го гледаха втренчено.

— Какво?

— Виж. — Саша Блейн обърна към него екрана на лаптопа си.

До този момент Харли беше убеден, че събитията на Киану имат някакво геоложко обяснение и че засилената вулканична активност навярно е предизвикана от гравитационното влияние на Земята при сегашното най-малко отстояние на двата обекта. Същото обяснение навярно беше приложимо и към промяната във въртенето на Киану.

Вече не. Харли плъзна поглед по числата, описващи траекторията на Киану, и каза:

— Влязъл е в орбита, така ли?

— Така — каза Уилямс. — Днешните изригвания бяха много по-силни от предишните… достатъчно мощни да действат като тласъци на реактивен двигател.

Докато ехото от детонацията на тази информационна бомба още трещеше в главата му, Харли чу далечния глас на Уелдън от слушалките на врата си:

— Тук всички чакаме, Харли. Имате ли нещо за нас? Каквото и да е?

Харли плъзна поглед по лицата около масата и го задържа върху Саша Блейн, която го подкани с жест, сякаш го питаше какво още чака.

— Добре, контрол на полета. Последните данни показват, че Киану вече не е околоземен обект. Извършил е тласък, който го е въвел в орбита при перигей 470000 километра, апогей 500 километра, ъгъл от седемдесет и осем градуса и нов период на въртене от двайсет часа.

— Какво означава това, Харли?

— Означава, че Киану е автономен енергийно задвижван космически апарат от неизвестен вид. Поради липса на по-добра дума бих го нарекъл космически кораб.