Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (52)

Тук контролната зала на експедиция „Дестини-7“. Въртенето на Киану вече позволява пряка комуникация между Хюстън и спускаемия апарат „Венчър“. Получаваме телеметрия. Астронавт Ивон Хол е в период на покой. Очакваме всеки момент контактът с астронавтите извън апарата да се възстанови, а с него и излъчването на живо.

Скот Шолър, връзки с обществеността,

НАСА, 23 август 2019

 

При първия удар кабината изкънтя като камбана.

— Престани! — извика Ивон. Чувстваше се в еднаква степен уплашена, болна и най-вече глупава, защото никой, и най-малко Пого, не би могъл да я чуе.

Беше последвала съвета на Трию — оставила бе люка между кабината на „Венчър“ и въздушния шлюз отворен и на практика гледаше към външния люк. (Имаше заключващ механизъм, който блокираше външния люк, докато вътрешният е отворен.)

Но Дауни се беше изкатерил по стълбата и след неуспешен опит да отвори люка сега го беше ударил с нещо тежко.

Ивон се свърза с него по радиото.

— Така няма да стане.

— Имам ли избор? — каза той. — Не мога да остана навън.

— Нека поговорим, Пого. Поговори и с контролната зала. — Беше го зърнала през илюминатора на люка, но сега там имаше само светлина. Къде се беше дянал?

— Съжалявам, но нямам време за това.

— Какво искаш?

— Нищо особено. Да се прибера.

— Виж ти! И аз искам същото! — каза саркастично Ивон. А после се включи индикаторната светлинка на другия канал.

— Ивон, от Хюстън. Директорът е на линията.

Баща й?

— Разбрано. — Какво друго трябваше да каже? „Здрасти, тате?“

— Първо, искам да знаеш, че тук правим всичко по силите си.

Идеше й да изкрещи. Това не беше баща й, не, това беше човек, който си е заврял главата в задника, говори оттам и се чуди какво ли ще каже останалият свят.

— Колко жалко, че решенията ще трябва да се вземат тук и от мен.

— Ние вярваме… — започна той, спря и подхвана отново: — Аз вярвам в теб.

„Че ще направя какво? Ще измисля начин да се отърва от Дауни или ще взривя бомбата с все себе си?“

— Благодаря ти много — каза тя, макар да знаеше, че сарказмът ще се изгуби заради смущенията по връзката.

— Как се чувстваш? Как ти е кракът?

А, да, кракът й. Кракът, който почти сигурно щеше да загуби, ако изобщо стигнеше някога до Земята.

— Кракът е стабилен — каза тя.

Докато говореше и чакаше поредната реплика, подскачаше на един крак от прозорец на прозорец с надеждата да зърне Дауни. Той обаче не се виждаше никъде.

— Ситуацията е… критична, Ивон.

Майната му.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш, татко? Защо просто да не пусна Дауни… може би ще успея да го вразумя.

Това там той ли беше? Сянка близо до левия…

— Не, Ивон. Информацията, с която разполагаме, показва, че астронавт Патрик Дауни е загинал преди шест часа. Съществото, което виждаш в момента, не бива да получава достъп до „Венчър“.

Вярно, съществото, което обикаляше апарата, говореше като Пого Дауни, но беше с костюма на Зак Стюарт.

— С което се връщаме в началото — каза тя. — Бих могла да го задържа навън, може би достатъчно дълго, за да му свърши въздухът, но ще ми е от голяма полза, ако вие можете да помогнете с нещо оттам. — Нямаше ли някакво дистанционно, с което да изключат костюма на Патрик от Земята? Само допреди няколко часа подобна мисъл би я ужасила… но сега съвсем не й изглеждаше толкова възмутителна.

— Ти си най-добрата ни възможност — каза баща й.

— И пак се връщаме в началото. — Изгубила беше от поглед сянката… по дяволите, как се беше озовала в тази отвратителна ситуация?

— Не съвсем. С всяка минута, която той остава навън, ние сме с една минута по-близо до червения сектор на кислородните му бутилки.

— Само това ли имаш да ми кажеш? — Какво всъщност искаше да чуе от него?… Извинение за двайсетината години отсъствие от живота й? Или извинение, задето я е поставил в тази ужасна ситуация?

— Ние… — почна той, а после пак се поправи със закъснение. — Аз се гордея с теб.

Което само затвърди убеждението й. Нещата трябваше да се влошат много повече — например откачилият Пого Дауни да й посегне с нож, — преди тя да активира устройството.

Преди да улесни живота на баща си.

А после най-сетне видя Пого — беше зад апарата и заобикаляше към предната му част. Държеше нещо… същото оръжие, което Ивон беше казала на Денис да вземе.

— Искам да вляза. Имаш нещо, което ми трябва.

— Няма да влезеш. — Ето го… застанал пред прозореца отпред, гледаше нагоре към нея.

Ивон знаеше, че изглежда по-самоуверена, отколкото се чувства — „благодаря ти, НАСА, че ме пращаше на обиколки из страната да говоря пред хора“, — но всичко това беше само на повърхността. Знаеше, че сегашната ситуация е много по-лоша от неволния й полет над повърхността на Киану.

На осем метра пред и на пет метра под нея Дауни я гледаше. За миг очите им се срещнаха през многопластовото стъкло.

Хюстън беше чул част от разменените реплики. Джасмин Трию каза в слушалките й:

— Кажи му да изчака, докато Зак се върне.

Ивон го направи.

Но Дауни не се остави да го забаламосва с приказки.

— Зак ще се върне след часове. Ако изобщо се върне. Не, сега сме само ти и аз.

Какво правеше? Камък ли вземаше?

— Давам ти последен шанс.

— Пого, спри!

— Ще отвориш ли люка?

— Не мога. — Ето, каза го.

Облечената в космически костюм фигура вдигна камък с големината на топка за боулинг и го хвърли тромаво към предния прозорец.

Прицелът му беше ужасен, но пък „Венчър“ бе голяма мишена. Камъкът разтресе апарата и отскочи.

— Престани!

— Имам много камъни, Ивон. — И се наведе да вземе нов.

Мамка му, мамка му, мамка му.

— Хюстън, какво да правя, по дяволите? Той хвърля камъни по мен!

— „Венчър“, от Хюстън. Ъ-ъ, той едва ли може да повреди апарата…

Втори удар, този път съвсем близо до един от прозорците.

Ивон знаеше много за космическите апарати. Знаеше, че апарат като „Венчър“ всъщност представлява тънка алуминиева черупка, която човек може да пробие с отвертка. Но при вътрешно налягане от десет килограма на квадратен инч стените му бяха по-твърди от всеки камък, който Дауни би могъл да хвърли по тях.

И все пак вторият удар беше попаднал близо до прозорец и Ивон вече си представяше пукнатината.

Прозорците бяха уязвими. Същото налягане, което подсилваше тънката метална стена, би било причина пукнат прозорец да се пръсне навън.

Тя грабна металното куфарче и го отвори.

— Добре, Дауни, щом искаш да играем така. Зареждам устройството, тъпо копеле такова!

Отговорът дойде три секунди по-късно — още един камък, — последван от паникьосания глас на Трию:

— Не, „Венчър“! Нямате оторизация за тази стъпка!

Но Ивон вече бе включила протокола. Отворила беше куфарчето, махнала беше фалшивия капак и беше вкарала първия набор кодове. Чувстваше се глупава, бавна и изтръпнала… обезболяващите си казваха думата.

Не смяташе да умира. Това беше просто стратегическа маневра, която да пришпори Хюстън в намирането на отговор.

Обратното броене започваше от десет минути. „Спокойно — каза си тя, — винаги можеш да го спреш“.

Взе устройството и застана до предния прозорец.

— Виждаш ли това? Това е бомба и след няколко минути ще избухне!

Дауни не се виждаше никакъв, радиото му също мълчеше.

А после Ивон чу друг, различен звук. Не тропот на камък в корпуса, нито по-страшния трясък в стъкло. Не, този беше по-силен, по-отчетлив, по-дрънчащ.

На контролното табло се включи аларма, две от индикаторните светлини грееха в червено.

Горивните резервоари! Дауни беше пробил единия и пробойната беше достатъчно голяма, ако се съдеше по облачето замръзваща пара — Ивон го виждаше през левия прозорец.

— Пого — извика тя по радиото с пълното съзнание, че не вика, а хленчи. — Какво правиш, за бога? Така прецакваш всички ни…

Джасмин Трию се обади по втората линия. Гласът й беше напрегнат:

— „Венчър“, отчитаме спад във втория водороден резервоар…

— Знам! — озъби се Ивон, после извика: — Пого!

Минаха почти десет секунди, докато й отговори:

— При люка съм. Прибери тъпата си бомба в шкафа, затвори вътрешната врата и отвори външната. И ще броя, да знаеш. До десет. После ще пробия и другия резервоар. — Едно, две…

Ивон се опита да обмисли наличните възможности.

— Хюстън, чувате ли какво става?

Проклетото забавяне… Часовникът на устройството беше стигнал до 6:30 и продължаваше да цъка.

Гейбриъл Джоунс се обади:

— Ивон, пак съм аз, баща ти… опитваме се да говорим с Пого. Той не отговаря. Но нека ти кажа още веднъж: недей да правиш нищо…

А после целият апарат се разтресе. Явно Пого наистина беше пробил втория резервоар.

Цялата дясна половина на таблото, всички системи, свързани с двигателя, светеха в червено, червено, червено. Нямаше да има излитане, нямаше да има среща с „Дестини“, нито завръщане на Земята. Пого тотално беше прецакал шансовете на Ивон да оцелее. Зак, Теа — всички щяха да умрат тук.

Опряла се безсилно на стената, Ивон бръкна в деколтето си и измъкна верижката с ключето. Три минути, вече и по-малко. Би мога да го изключи…

— Ивон, кажи нещо…

Още един дрънчащ удар. Дауни явно беше решил да потроши „Венчър“ окончателно! Може би ако Ивон опиташе друг подход… Изправи се и пристъпи към прозореца.

— Пого, нека поговорим. Аз… ще изключа таймера.

И той се появи, отпред, с вдигната ръка. Държеше нещо като снежна топка и я запрати към прозореца.

Пряко попадение.

Последното нещо, което видя Ивон Хол, беше пукнатината във външното стъкло, последвана от по-дълбока пукнатина във вътрешното. Част от прозореца излетя навън и с това започна бързото, необратимо и фатално изтичане на атмосфера от кабината на „Венчър“…

На два метра зад Ивон броячът на устройството стигна до нула.