Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (22)

Президентът на руската Федерална космическа агенция изпраща специални поздравления на космонавтите Черток и Йоркина за героизма им при спасяването на американската астронавтка Хол и за чудесната им работа за експедиция „Брахма“ под командването на Т. Радакришнан. Президентът отбелязва също, че днешното използване на руско оборудване, с което се компенсират слабости в американска космическа програма, е шестото подобно събитие от 1975 година насам, включително и неотдавнашното евакуиране на болен астронавт от Международната космическа станция през септември 2017 г.

Прессъобщение на Федералната космическа агенция (Роскосмос),

23 август 2019 г.

— Зак, виж.

Лъчът на фенера на Пого описа кръг навътре в разклонението.

Разклонение, което завършваше с ярка трептяща белота. Зак примигна — в очите му се стичаше пот, — но гледката не стана по-ясна. Приличаше на стена от лед, каквато може да се види в арктическа пещера… но приличаше и на северното сияние… Беше ефирно някак, нематериално.

— Не се приближавай до него — каза Зак.

— Споко, изобщо не мисля да се приближавам.

— Лукас? Наталия? — Зак знаеше, че са току зад тях. Просто искаше да чуе гласовете им.

— Виждам го — обади се Лукас.

— Всички го виждаме — добави Наталия малко нервно. Костюмът й сигурно продължаваше да прегрява, причиняваше й неудобства и замъгляваше прозорчето на шлема й. — Какво е това?

Отговорите не закъсняха, всичките — различни.

— Мехурчета.

— Нещо рехаво.

— Прилича ми на завеса.

— Да се надяваме, че не е един от тях — добави Пого.

Прав беше, разбира се. Нямаше причина обитателите на Киану да не са трептящи енергийни създания. Астронавтът от ВВС продължаваше да изненадва Зак с въображението си.

— Да направим няколко снимки за колегите — каза Зак. Комуникацията в реално време с Хюстън и „Венчър“ започваше да му липсва осезаемо. — Лукас, какво отчита радарът?

— Показанията не са много ясни — отговори астронавтът от Коалицията. — Но не е твърда повърхност.

— Движи ли се, или е прикрепено? — попита Наталия.

— Изглежда прикрепено по краищата.

Последното потвърди впечатленията на Зак. Сиянието, което наблюдаваха, изглежда, беше нещо като завеса, блокираща прохода.

— Неприятно ми е да го кажа, но има само един начин да разберем какво е.

Плъзна ръка по инструментите, които носеше на колана си. Сред тях имаше и малко геоложко чукче. Той го откачи и го размаха пред завесата. Никаква реакция.

Подхвърли го към трептящата повърхност и тя го погълна на мига.

— Какво означава това според теб? — попита Пого.

— Означава, че малък метален предмет може да премине. А това на свой ред означава…

— Разбрано, шефе. — Пого тръгна напред, но Зак го настигна и го спря.

— Това е право и задължение на командира. Ако не се върна, ти поемаш командването.

И без повече спорове или колебание тръгна право към завесата, която трептеше и лъщеше, но не помръдваше.

Спря на метър от нея. За миг си помисли, че може да е просто образ, някаква триизмерна холограма. Протегна бавно ръка и пръстите му потънаха в завесата. Ръкавиците му пречеха да усети промяна в температурата или средата… но определено усети известно съпротивление, все едно натискаше възглавница или, по-вероятно, енергийно поле.

— Зак, дай да те вържем с въже — обади се Пого.

— Нямаме въже. Хайде де — каза той, изведнъж завладян от нетърпение, — къде отиде приключенският ти дух?

— Патрик е прав — обади се Наталия. — Рискът е твърде голям!

— Просто ще проверя дали през това нещо може да се мине. Ще говоря през цялото време. Ако връзката прекъсне, дайте ми една минута, после елате и ме извадете.

Пристъпи напред, право в завесата… и моментално го окъпа светлина, светлина и безброй мехурчета, които буквално се плъзгаха по повърхността на костюма и скафандъра му.

— Все едно съм във вана с много пяна, само дето мехурчетата са по-веществени. Нещо като прозрачни топчета, да речем.

Никой не му отговори. Зак започна да брои.

— Стъпка три. Стъпка четири. — Мехурчетата не оказваха съпротивление. Движеше се точно толкова свободно, колкото и от другата страна на завесата.

— Шест, седем… — На осмата стъпка излезе от мехурчестата завеса…

… в друг проход, съвсем същия като онзи, от който беше дошъл, също толкова широк, висок и тъмен!

Фенерът на скафандъра му угасна, лъчът се изгуби, сякаш се беше разсеял в просторно открито пространство. Зак се обърна наляво, после надясно. На стената вдясно имаше маркер. Този, за разлика от първия, изглеждаше невредим.

Може би беше нов.

Направи още една крачка и се подхлъзна. Не падна, но от онова, което видя в краката си, му се зави свят.

Стоеше в локва вода. Снегът, полепнал по ботушите му от прехода по повърхността на Киану, се топеше.

От тази страна на завесата имаше въздушно налягане. И температура по-висока от точката на топене на водата.

Което означаваше, че завесата с мехурчетата е нещо като шлюз.