Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (39)

Да, явно ще киснем в шбния кнтр ц-р док тва свърши Вж дали можеш да ме измъкнеш!

SMS до Етан Ландолт

от Рейчъл Стюарт, 19 август 2019

— Тези момичета арестувани ли са?

Харли беше последвал служителя от охраната до приземния етаж на Сграда 1, където завари Рейчъл, приятелката й Ейми и Джилиан Дуайт, силно разстроена, всичките под надзора на притеснен служител със синьо сако. Името му беше написано на баджа — БЪР-НЕТ, ТОБИ. Изглеждаше трийсетинагодишен.

— Не, но бяха в район с ограничен достъп…

— Къде бяхте? — обърна се Харли към Рейчъл.

— В кафетерията.

— Всъщност — каза Бърнет — избягаха от кафетерията. Подозирам, че се опитваха да влязат в Южна 4. — Ако се съдеше по тона му, за Бърнет въпросната сграда беше нещо като храм. И наистина, за повечето ентусиазирани служители на КЦ „Джонсън“ астронавтската служба беше светая светих.

На и за Харли обаче.

— Баща й е астронавт. Момичето сигурно е било в сградата много по-често от теб, Тоби. — Нямаше време да се занимава с г-н Бърнет. — Върнете им телефоните.

— Не, господин Дрейк. Не мога да го направя.

Харли никога не беше влизал в конфликт с частната фирма, която осигуряваше охраната на Центъра. Но сега бързо губеше търпение.

— Помисли си пак, Тоби. Освен ако не ми покажеш документ, който казва, че тези млади дами — непълнолетни — губят правата си на лична собственост само защото са на територията на Центъра, при това по покана на директора, забележи, а не по собствена инициатива, значи ходиш по тънък лед. Всъщност даже и тънък лед нямаш под краката. Както и да изглеждат нещата отстрани, това е цивилен обект. Нямаш право да задържаш телефоните им, нито да задържаш самите тях. Затова се стегни и ги пусни да си вървят.

Но Бърнет не се огъна.

— Господин Бинъм ми нареди да ги задържа.

Харли въздъхна. Познаваше хората от този сорт — те се впечатляваха от силата и властта, но бяха самодоволни по свой си начин. Което му отваряше вратичка.

— Брент Бинъм? — попита той. Бърнет кимна. — Господин Бинъм служител ли е на „Уейкънхат“? Служител на по-висока позиция от вашата в компанията, която ви е работодател?

— Не, сър.

— Също така не е служител на НАСА, нито на космически център „Джонсън“, нали така?

Бърнет се замисли.

— Мисля, че не е.

— Всъщност господин Бинъм, с когото проведохме няколко съвещания днес, работи за Белия дом. Което означава, че няма никакво право да ти нарежда нищо, още по-малко да задържаш хора и да конфискуваш тяхна лична собственост.

Бърнет се замисли отново. После отвори чекмеджето на бюрото си и извади телефона на Ейми и плочата на Рейчъл.

— Благодаря, Тоби — каза Харли, усетил, че е дошъл моментът да направи крачка назад. — А аз ще се погрижа тези млади дами да не се разхождат излишно из комплекса.

След малко четиримата излязоха във влажната нощ и поеха към контролния център.

— Благодаря — каза Рейчъл. Ейми не каза нищо — пръстите й играеха по екрана на телефона, а очите й се бяха оцъклили.

По пътя до Сграда 30 Харли разказа на Рейчъл за новото развитие на нещата, а именно, че са загубили връзка с екипажа на „Венчър“. Влязоха във фоайето и той добави:

— До утре сутринта няма да имаме никакви новини за баща ти. — Погледна Джилиан Дуайт, която си беше мълчала през цялото време. — Ще можеш ли да ги закараш по къщите им?

— С удоволствие. Но… паркирала съм зад Сграда 2.

— Ще те изчакаме тук.

Джилиан тръгна да докара колата си, а Ейми заяви, че трябвало да иде до тоалетната. Харли й посочи по коридора, после се обърна към Рейчъл… която изглеждаше така, сякаш току-що е преживяла шока на живота си.

— Какво има?

Тя му показа плочата си. Заглавията на екрана гласяха: „Живи хора на Киану“, „Екипажът намира немъртви“, „Най-шокиращото откритие в историята“, „Космически ангели“.

— Може ли? — Харли взе устройството и прехвърли десетина сайта. Всички повтаряха едно и също — астронавт от „Дестини“ е загинал (вярно); екипажите на „Дестини“ и „Брахма“ са открили извънземна цивилизация (приблизително вярно).

Също така били открили живи хора във вътрешността на Киану и поне един от тях бил разпознат като покоен руснак.

— Какво става, мамка му?! — Харли обикновено внимаваше да не ругае пред деца, но сега нямаше нито времето, нито енергията да се сдържа.

— Нищо ли не знаеш за това? — каза Рейчъл.

— Нищичко!

— Какво мислиш?

— Първата ми реакция — а и стотната — е, че това са глупости. Пълни лайна. Тоест, възможно е екипажът да е открил хуманоидно тяло…

Млъкна, защото Ейми се връщаше от тоалетната.

— Не може ли просто да се върнем в роднинската стая? — попита Рейчъл.

— Не, отивате си вкъщи. У Ейми.

— Харли, стига де!…

Джилиан също се появи и отсече:

— Хайде, момичета, че съм спряла на лошо място… — И дрънна с ключовете за колата си. Сигурно бързаше да се прибере при съпруга си или нещо такова, реши Харли.

Рейчъл се беше наежила, на лицето й се четеше дълбоко презрение. Харли си помисли — не за пръв път, — че не завижда на Зак Стюарт. За нищо на света не би искал да е баща на момиче в пубертета.

— Рейчъл, татко ти е най-подходящият човек за тази работа. Имай му доверие. Аз му имам. Стане ли нещо, получим ли новини, веднага ще ти се обадя. И ще те върна тук.

Рейчъл се поколеба, после посегна да си вземе плочата. Но Харли я дръпна.

— Ще ми я оставиш ли? По-добра е от моята. Утре ще ти я върна.

Рейчъл го зяпна ужасена.

— Спокойно, няма да се ровя из снимките ти. — Тя още се колебаеше, така че Харли й прошепна: — Моята плоча ми я взеха.

Щом осъзна, че помага на Харли в конспирация, Рейчъл отстъпи. Макар Ейми да се цупеше, двете тръгнаха с Джилиан към колата й.

Харли не беше показал на Рейчъл последния образ, който се беше появил на плочата й.

Беше тъмна и неясна снимка на жена, която, ако не се броеше късата коса, приличаше досущ на Меган Стюарт.