Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (57)

Приблизително двадесет и осем часа след кацането на Киану и сто и двадесет часа след изстрелването от Куру Космическият център в Бангалор изгуби контакт с космическия кораб „Брахма“. Засега причината за проблема остава неизвестна. При наличие на нова информация тя ще бъде оповестена своевременно.

Прессъобщение на Индийската организация за космически изследвания, 23 август 2019

 

— Кажи ми, че не си качил ядрено устройство на кораба.

Харли Дрейк прибута количката си до Брент Бинъм. Представителят на Белия дом стоеше зад Шейн Уелдън и Джош Кенеди, които питаха всеки член на контролния екип, един по един, каква е последната информация, записана преди връзката да се разпадне, и какво виждат сега, ако изобщо виждат нещо.

— Не е тук мястото да разискваме въпроси от такова естество — каза Бинъм. — Трябва да слезем в бункера.

Взе плочата си, която не спираше да вибрира след последното „събитие“ на Киану, и тръгна към вратата.

— Майната му на бункера — каза Харли. — Повече няма да сляза там.

Уелдън избута стола си назад.

— Е, Харли, това ли е последният доклад от съветническия екип?

— Не. Но бих могъл да ти дам приблизителен доклад и той гласи: „Нямаме нищо“.

— Какво те кара да мислиш, че на борда е имало ядрена бомба?

— Познавам ви, момчета. Преди два часа ми казахте, че „съществата“ са класифицирани като „враждебни“. После взехте да споменавате някакво „устройство“. — Харли посочи екрана, който все още показваше телескопски образ на Киану и разширяващ се облак от отломки. — А после — това.

Бинъм изглеждаше съсипан.

— Не бива да говорим тук, моля ви.

— Всички хора тук имат право да знаят, всички — каза Харли. — Ако на тях не можете да се доверите… знам ли. Поклати глава. — Така осрахте вече пейзажа, че повече от това няма накъде, не мислиш ли?

Уелдън се изправи преди Бинъм да е отговорил.

— Харли е прав. НАСА, Белият дом, Министерството на отбраната и Агенцията за национална сигурност оторизираха поставянето на малко ядрено устройство на борда на „Венчър“. Макар че не е издавана заповед за задействането му, по всичко личи, че е било детонирано и е причинило загубата на апарата.

— И на „Брахма“ — добави капком Травис Бюел. — В Бангалор не знаят какво ги е ударило.

— Чудя се какво ли дават по новините — каза Джасмин Трию, която седеше до Бюел. Най-сетне беше спряла да вика „Венчър“ по радиото: наложило се бе всъщност да й заповядат да спре. Очите й бяха зачервени.

Бинъм вдигна плочата си.

— По-зле е, отколкото си мислите…

— Съобщават за загубата и на двата апарата, така ли? — каза Харли и след като Бинъм кимна, попита: — Каква причина посочват?

— Засега неочаквано изригване. Природен катаклизъм.

— Да де, само че скоро и сами ще направят връзката.

Бинъм разпери ръце.

— Несъмнено. Но няма да го научат от мен.

— Брент — каза Харли, — то ние не научаваме много от теб, а уж сме от една и съща страна на барикадата.

— Няма смисъл да се обвиняваме взаимно — намеси се Уелдън. — Устройството е било активирано — защо и от кого не знаем, но знаем, че кодовете бяха у Ивон Хол.

— А на вратата й тропаше побеснял ревенант. — Този коментар дойде откъм Джасмин Трию.

— Все още имаме двама астронавти в неизвестност — каза Уелдън.

— Двама, плюс трима от „Брахма“, плюс ревенантите — поправи го Харли. — Или криете от мен още нещо, а?

— Не — каза Бинъм. — Бройката е правилна.

— В такъв случай трябва да осъществим връзка с тях, по един или друг начин — каза Харли и насочи количката си към Бюел. — Онзи междинен сателит на „Брахма“ работи ли още?

Преди Бюел да е отговорил — а ако се съдеше по езика на тялото, отговорът му щеше да е отрицателен, — един от контрольорите на първия ред скочи и извика:

— Имам нещо! — Беше млад мъж от индийски произход, но с тексаски акцент. — Прихванах „Дестини“!

— Как е оцелял, за бога? — попита Бюел.

— Беше от другата страна на Киану, когато избухна бомбата — каза Трию. — А и… ударните вълни не се разпространяват във вакуум, нали? Права ли съм?

— Бил е на няколкостотин километра от епицентъра — каза Уелдън. — Дори на Земята не би понесъл сериозни щети при такова разстояние. Имах притеснения за електрониката, но може би Киану е изиграл ролята на щит…

При тази новина всички — дори Бинъм — реагираха като махмурлии, на които са дали ударна доза витамин E.

— Така, народе — каза Уелдън. — Хайде да проверим в какво състояние е нашата птичка. Изглежда, все пак имаме нещо, което да използваме.

— Ще видя какво ще измъдрят моите умници по въпроса — каза Харли и подкара количката към вратата.

 

 

Членовете на неговия екип имаха пряка връзка с контролната зала, следователно знаеха всичко, което знаеше и той. Така че нямаше причина да бърза за съветническата стая.

Или така поне си каза. Трябваше да помисли. Освен това искаше да удуши Брент Бинъм — нищо лично, човекът беше само пратеник, — просто за да нанесе удар на „институционалната тъпотия“, както би се изразил баща му. На онази сляпа арогантност, която с лека ръка поставяше ядрена бомба на борда на космически апарат, а после се изненадваше, че бомбата е гръмнала.

В Хюстън се зазоряваше, въздухът натежаваше от предчувствие за жега, насекоми и птици вдигаха шум, а небето на изток се беше задръстило с розови облаци. „Червено небе сутрин вещае буря по обед.“

Харли потръпна. Уейд Уилямс седеше на една пейка в сенките с бутилка в ръка.

— Боя се, че нямам портокалов сок, но… — В краката му имаше стекче с шест бирички и той предложи една на Харли.

Който я прие. „Какво толкова“ — помисли си и я отвори.

— Как успя да ги вкараш тук?

— Може и да съм надут задник… но недей да спориш с мен по този въпрос…

— Че какво има да спорим? — Но все пак се усмихна, за да отнеме от остротата на думите си.

— Знам какъв съм и какво впечатление оставям у хората. Едно мога да ти кажа, и то е, че идвам от голям род на надути задници. Последно поколение. Така става, когато си по-умен от повечето хора, с които те среща животът. И по-гръмогласен също, и неспособен да скриеш превъзходството си. — Усмихна се и отпи. — Така де, имам си няколко почитатели в КЦ „Джонсън“.

— Наздраве за твоите фенове — каза Харли, отпи и чак тогава погледна етикета на бутилката. — Безалкохолна бира? По дяволите, Уейд, мислех, че ще почетем лайната, в които сме затънали, с нещо по-сериозно!

— Лично аз приключих с по-сериозното през 2012-а, за жалост. — Погледът му се отнесе нанякъде. — И въпреки това, дори само като държа бутилката, като усещам тежестта й… помага ми да мисля.

— И какво мислиш? Предполагам, че с другите от екипа сте чули какво…

— Чухме всичко, цялата жалка история. — Старецът потърка наболата четина по лицето си. — Едно ще ти кажа, Дрейк. Вие в НАСА знаете как да поддържате вълнението. Вълнение като за хиляда години, компресирано в рамките на няколко дни.

— Не е за вярване, нали? Миналата седмица се смятахме за късметлии, че ни се е отворил шанс да кацнем на околоземен обект, без да изпращаме екипаж на деветмесечна мисия, а сега…

— Сега вече имахте Първи контакт, Втори контакт, Среща от близък вид…

— И Среща от глупав, безумен, тотално сбъркан вид. Днешната, тоест.

Уилямс буквално се преви на две от смях.

— Не искам от теб да повярваш, че животът ми е отмилял, нищо подобно. Благодарен съм на съдбата, че още ме държи тук, и тази благодарност нарасна значително през последната седмица… въпреки тези… — Той махна с ръка към Харли. — „тотално сбъркани“ аспекти? — Изкиска се отново. — Преживях терористичния акт от 11 септември, но винаги съм мислил, че нападението над Пърл Харбър сигурно е било по-шокиращо. Сега обаче… сега вече имам някаква представа какъв шок са преживели тогава хората.

— Това сегашното — каза Харли — е като да живееш в седмицата, когато са разпънали Исус… или когато онзи голям астероид е убил динозаврите.

— Вярно. Във всеки случай да си жив свидетел на такова събитие е рядка привилегия.

— Какво казва Марк Твен? За един човек, дето го намазали с катран, оваляли го в пера и го изнесли от града, вързан за кол.

— „Ако не беше заради уважението ми към церемонията, бих предпочел да вървя пеша“. Всъщност го е казал Ейбрахам Линкълн.

— Е, ти си писателят. — Харли погледна шишето в ръката си. — Сигурен ли си, че е безалкохолна?

— Умората и страхът правят странни неща с мозъка. В тази връзка — каза Уилямс, превключвайки към лекторския си тон, който Харли познаваше добре и мразеше, — хрумна ми нещо. За онова, дето го измислиха момчетата и момичетата от твоя екип.

— Да бе, досега са измислили само яки имена…

— Не е така. Създадохме модел за вашите ревенанти и прочие. Идеята е, че точно както няма реално физическо разделение между твоето тяло и вселената — дори когато организмът ти спре да функционира, остават атоми влага, кожни клетки, последен дъх, които се задържат, слягат се, нещо такова… Същото важи за съзнанието ти, за душата, за жизнената ти сила. Има някакъв вид физическа връзка между електрическото поле, което си ти, Харли Дрейк, и вселената. Носителят ти може и да се изключи. Тоест ти умираш. Но информацията остава… като в интернет един вид. Информацията е навсякъде около нас… и е достъпна.

— Значи душите ни са някакъв вид материя, това ли казваш?

— Това е един начин да се погледне на въпроса. Така де, вселената е изградена основно от тъмна материя и енергия, а ние все още не знаем какво представлява тя и какво може да прави. Защо, примерно, да не е някакъв друг вид енергия или информация? Вероятно се влияе от гравитацията. Облакът от души пътува със Слънцето.

— Звучи като първото изречение на следващия ти роман.

— Онези дни отминаха, приятелю. Но образът е изящен, нали? — Разклати бутилката и съдържанието й се плисна по стъклените стени. — Всичко, което е живяло някога на Земята — или в Слънчевата система, — още е с нас, в някакъв смисъл. Всичко е информация… онези типове, дето се построили Киану, просто знаят как да стигнат до нея и да й дадат материална форма.

— Трябва да имат страхотна търсачка, за да измъкнат точно съпругата на Зак Стюарт от библиотека като тази, за която говориш ти.

— Предполагаме, че са получили някакви насоки или информация от самите астронавти. Мислим, че е възможно маркерите да са помогнали. Да са ги сканирали например. А после информацията е била изтеглена така, както Националната агенция по сигурността изтегля конкретен разговор от конкретен мобилен телефон сред милиони други в големия град. Проследяване на определена честота, но в малко по-големи мащаби.

— Да бе, малко — каза Харли. — Остава въпросът с отглеждането на чисто нови тела.

— Стига. Това си е земна биотехнология от двайсет и втори век. Ако поживеем достатъчно дълго, ние с теб също може да се сдобием с нови черупки. — Уилямс изхъхри и наклони бутилката си към Харли. — И ти, и аз определено бихме се възползвали от услугата.

Някой се появи иззад ъгъла. Жена, висока и — ако се съдеше по остатъчната миризма — пушачка, която току-що е загасила цигарата си.

— О! — възкликна Саша Блейн. — Тук сте значи.

— Хвана ни — каза Харли. — Тъкмо щяхме да се връщаме…

— Не бързайте — прекъсна го Саша. — Току-що ми хрумна една откачена и яка идея и ми се ще да я чуеш, в случай че е повече откачена, отколкото яка.

— Казвай. — Харли започваше дълбоко да се съмнява, че бирата е била безалкохолна. Или това, или от умората и стреса емоциите му бяха изпълзели на повърхността, уязвими и за най-лекия полъх… защото съвсем внезапно и много силно му се прииска да прегърне Саша Блейн. Била твърде висока, твърде кльощава, твърде нервна? Голяма работа. Той беше влюбен в нея… и това беше доказателство за жизнеспособността на човешките емоции в моменти на най-голяма криза.

Блейн примигна.

— Чухме, че макар „Венчър“ и „Брахма“ да ги няма, „Дестини“ още е в орбита.

— Да.

— И че петима от астронавтите може още да са живи.

— И това е вярно.

— Което не значи много, защото без „Венчър“ и „Брахма“ те са в капан, а никой на Земята няма кораб, който да бъде подготвен за спасителна експедиция и изстрелян към Киану в рамките на следващите шест месеца.

— Така изглеждат нещата, да. — Толкова се беше фокусирал върху страхотията с ядрената бомба, че едва сега си даваше сметка за мащаба на косвените щети… за това, че астронавтите са изолирани на Киану без надежда за спасение.

Блейн стисна очи и прибра ръце към гърдите си — жест, който Харли свързваше с гениалните и социално непохватни хора, които се канят да ти съобщят нещо откачено. Уилямс също го видя и сръчка Харли.

— Саша — каза Харли, осъзнал, че тя няма да го изрече без нечие насърчение. — Какво е идеята ти?

— Защо не приземим „Дестини“ на Киану?