Метаданни
Данни
- Серия
- Небесна сянка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heaven’s Shadow, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2020 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2020 г.)
Издание:
Автор: Дейвид С. Гойър; Майкъл Касът
Заглавие: Небесна сянка
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2012
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-371-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/846
История
- — Добавяне
Какво означава, когато видиш директора на Космически център „Джонсън“ свит на топка в ъгъла? :( (Ще ми се да имах по-силен емотикон.)
Кросът на Теа, макар да го пробяга боса и само по пликчета и потниче, беше бърз и пречистващ. Може би заради малкото дрехи. Чувстваше се примитивна. Като Ева в Райската градина, да речем.
Дразнеше я само безценният „Цайс“ на Тадж, който подскачаше на гърба й при всяка крачка. (Беше преметнала каишката му през гърдите си като патрондаш.)
Добре че тичаше по мъх. Разкървавените ходила със сигурност биха й развалили удоволствието от кроса — удоволствие двойно по-голямо заради опасността и чувството за пионерство.
А опасността и чувството за първопроходство се засилваха от ясно доловимата промяна в околната среда. Светлината в каверната намаляваше — Теа трудно различаваше светулките през надвисналата растителност, но светлината им изглеждаше някак по-червеникава, а на моменти дори угасваше под диктата на някакво незнайно местно затъмнение.
Температурите също като че ли вървяха надолу. Макар че това усещане може да беше фалшиво, породено от нейното символично облекло. Кислородното съдържание също се променяше — или пък задухът й се дължеше на умората, дехидратацията и отслабения мускулен тонус?
Така или иначе, макар да не си падаше особено по околната среда тук, Теа искрено се надяваше, предвид непривлекателните други варианти, че вътрешността на Киану ще се задържи все така дружелюбна към своите гости.
Излезе от Кошера и спря за кратко в лагера, колкото да се ориентира. Нямаше възвишение, което да й предложи по-добър изглед, затова тя реши да се гмурне в джунглата по същата пътечка, по която с Тадж се бяха върнали от храма.
Затича се отново. Усещаше лек гъдел по кожата си, мимолетен допир… Насекоми? Или късчета растителност, повени от засилващия се вятър? Нямаше нито времето, нито желанието да спира и да провежда биологично проучване, а да гадае за произхода на гъделичкането нямаше смисъл. Освен цайса единственото й друго оборудване от технологично естество беше ръчният й часовник, който показваше, че е тръгнала от мембраната преди двайсет минути.
Ето го! Право напред се виждаше каменният връх на храма, на миля или малко повече от…
… а ето го и Зак Стюарт, на няма и двайсетина метра пред нея, на една полянка с Лукас и Наталия.
— Зак! — Не можа да повярва колко слаб излезе гласът й, колко уморена се чувстваше! Спря задъхана. Гледаше безпомощно как другите трима реагират на появата й — с объркване.
— Какво има? Защо си гола — възкликна Зак.
— Това ли се сети да ме попиташ? „Защо си гола?“
Откакто се бяха сближили, Зак неведнъж й беше показвал, че е в състояние да намери по нещо смешно във всяка ситуация, дори най-мрачната.
Досега.
— Не това попитах, по дяволите! — повиши глас той. — Защо си тук? И какво става, мамка му?
Теа му каза за странното явление.
— И ние усетихме нещо. — Наталия и Лукас също се бяха приближили. И тримата изглеждаха умърлушени, объркани… Искаше й се да попита за ревенантите, но имаше по-важни неща, които да обсъдят.
След като им разказа за положението от другата страна на мембраната — и за липсата на връзка както с „Венчър“, така и с „Брахма“, — й се прииска да не им беше казвала нищо. Зак прие стоически новината, че пътят им към дома е отрязан, така както приемаше повечето лоши новини. Но пък той имаше богат опит.
Наталия обаче седна на земята и сгърби рамене, сякаш казваше: „Направо ме убийте още сега“. Беше напълно изтощена, и емоционално, и физически.
При Лукас реакцията беше различна — бразилецът се мяташе между открита истерия и отказ да приеме очевидното.
— Как така да ги няма? Ами Денис? Опитахте ли се да се свържете с него? Къде е Тадж? — Изглеждаше неспособен да проумее положението.
Беше разбираемо, но не правеше чест — ако питаха Теа — на „Най-великия астронавт“. Нито на който и да било астронавт.
Но после Зак й каза какво се случило с Меган и Камила, как Пазачите дошли, увили се около тях и ги отнесли нанякъде. И тогава на Теа й се прииска да се свие до Наталия на земята и да остане там, докато татко не прогони караконджула. Или да се развика като Лукас.
Зак разбра реакцията й. Прегърна я с една ръка да й предложи — а навярно и сам да получи — утеха от физическия контакт.
А после спокойно и рационално направи напречен разрез на ситуацията и възможностите им за избор.
— Нека приемем най-лошото. Че и двата кораба ги няма. Какво бихте направили? Наталия?
Тя само поклати глава.
— Лукас?
Лукас явно още се бореше с очевидното.
— Сигурни ли сме, че ги няма?
Зак се обърна към Теа. Стойката, жестовете, погледът му я умоляваха да каже нещо, да предложи някаква идея.
— Мисля, че всички трябва да се върнем при мембраната.
И той се усмихна, наистина се усмихна. Но пък обичаше споровете.
— Това изглежда логично. Но ако и двата спускаеми апарата ги няма, какъв е смисълът?
— Рано или късно някой от Земята ще дойде да ни прибере. — Теа се обърна към Наталия и Лукас. — Има друг „Брахма“, който могат да подготвят, нали?
Наталия кимна. Лукас реагира с известно закъснение, и то доста колебливо.
— Стига, Теа, това са врели-некипели — каза Зак. — НАСА не може да подготви друг кораб „Дестини-Венчър“ за по-малко от половин година. А за втори „Брахма“ ще има да чакаме цяла.
Но Теа също обичаше споровете. Още откакто бяха навлезли във вътрешността на Киану езикът я сърбеше да поспори със Зак и тази тема беше не по-лоша от всяка друга.
— НАСА би могла да ускори подготовката на „Дестини-8“ и да я сведе до сто дни, скъпи.
— И тогава ще сме, какво, мъртви само от деветдесет и пет дни, вместо от сто и осемдесет?
— Бихме могли да се изхранваме от околната среда тук. Има въздух, има вода.
— Затова ни отпуснах петте дни. Първо, още не сме открили храна; второ, колко време околната среда ще остане „дружелюбна“ към нас?
— Не бъди такъв песимист.
Теа видя изражението му — първичния трус, който предвещаваше истинското земетресение. Но той се овладя и дори се усмихна, макар че усилието сигурно бе убийствено, поне според нея.
— Права си. Нека мислим позитивно.
Обърна се към Наталия и Лукас.
— Вие двамата, вървете с Теа. Вземете си костюмите и останете с Тадж при мембраната и модула.
— А ти какво ще правиш? — попита Теа.
— Аз тръгвам след Меган и Камила.
Това било значи. Теа го познаваше достатъчно добре и знаеше, че едва ли ще промени решението си.
— Значи вярваш, че онова наистина е било Меган?
— Така излиза.
Теа не знаеше дали да го удари, или да го целуне. Впечатлена беше от издръжливостта на любовта… и му беше страшно ядосана, ама страшно.
— Няма да имаш никаква връзка с нас, нямаш оръжие. Дори да я… освободиш? Това ли е планът? Дори да я освободиш и да стигнете до мембраната, ние може да не сме вече там!
Но веднага усети, че той мисли с една стъпка пред нея.
— Ако онова, което казваш, е вярно, значи няколко часа или дни няма да променят нещата.
— Тръгваш съвсем сам, без подкрепление.
— Дотук подкреплението не наклони везните в моя полза.
Тя го хвана за раменете и каза тихо, но твърдо:
— Слушай, Закари. Една от причините да се влюбя в теб беше, че… Лукас може да се кичи с разни титли, но за мен ти си най-великият астронавт. Поемаш рискове, но такива, които смяташ за премерени и оправдани. Знаеш къде минава границата и никога не я прекрачваш. Но това сега, този каприз… това е лудост. Ако не дойдеш с нас, ще умреш.
Той захлупи ръцете й със своите, стисна ги. Гласът му се смекчи и прозвуча някак нежно и отнесено:
— Може да съм изглеждал пресметлив и предпазлив, но истината е, че винаги съм следвал инстинктите си. Сега всички те ми казват да тръгна след Меган. Ако тя е жива, и аз ще живея. Ако тя умре…
— Гониш една фантазия!
Ето, каза го най-после. Призна на глас, че всъщност не вярва ревенантът да е истинската Меган Стюарт.
— Теа…
— Зак! Проста аритметика! Извънземни. Голям умен кораб. Умение да се създават двойници на живи неща. Тегли чертата и виж какво излиза! Получаваш познато лице, с което да си говориш! Ето това са ревенантите. Съжалявам, Лукас. Имам предвид, че ако отида в Бразилия, ще науча португалски. Ще облека нещо по местната мода, ще се опитам да завържа контакти… Същото е, само че те го правят чрез ревенантите.
За миг Зак й се стори уплашен. Искрено уплашен. За пръв път го виждаше такъв.
— Тя знае неща, които не би трябвало да знае.
— Тя не е Меган — твърдо каза Теа. Чувстваше, че е на крачка да го издърпа от ръба. — Но аз съм си аз, и ти го знаеш. Обичам те. Ела с мен… ела където ти е мястото…
— В момента мястото ми е тук.
Теа Новински беше сантиментална. Заради тази си сантименталност беше страдала неведнъж при други свои връзки. Сигурно и сега щеше да пострада. Но не още. Все още не.
— Този път грешиш, Зак. Дълбоко грешиш. Ако останеш тук или тръгнеш да спасяваш… нещо, което прилича на Меган, повече никога няма да видиш Земята. Никога няма да видиш дъщеря си! Мислил ли си за това?
— Всъщност само за това мисля.
— Добре тогава, аз какво да й кажа? „Съжалявам, малката, но баща ти реши да не се върне при теб, защото предпочете да хукне след…“
— Престани. — Беше станал студен като лед, друго негово състояние, което Теа познаваше. Състояние, което означаваше край на обясненията. Оттук насетне щеше да има само заповеди. — Тръгвайте. И тримата.
Какво пък. Реалистично погледнато, помисли си Теа, всички те — самата тя, Лукас и Наталия; Зак, Меган и другите — вече така или иначе бяха обречени.
А щом си обречен, защо да не последваш порива на сърцето си? За последно?
— Добре, Зак, печелиш. Желая ти успех. — И го целуна. Знаеше, че това ще е последната им целувка. — Поне вземи вълшебното радио на Тадж.