Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (50)

ВЪПРОС: Кое е онова нещо, което правите най-добре?

ДАУНИ: Ами… да чупя разни неща и да убивам хора, предполагам.

Из събеседването с астронавтски кандидат Патрик Дауни, ВВС, 11 май 2011

 

До момента, в който се озова на дъното на Везувий и погледна нагоре към вертикалните стени на шахтата, ревенантът, до неотдавна познат като Пого Дауни, имаше пресен спомен за радикалната маневра, с която Зак беше свалил хората и машините си на дъното. „Ами да, просто метни всичко през борда“. Идеята беше на връщане астронавтите да бъдат издърпани с въже по обратния път, а модулът да бъде изоставен в кратера.

Добра идея, стига да имаш на ръба колега, а той, от своя страна, да има въже.

Пого обаче беше сам… и се оглеждаше в мрака за рампата, която Зак беше споменал като резервен път за връщане.

Светулките осигуряваха достатъчно светлина, но когато Пого излезе от прохода между мембраната и дъното на шахтата, угаснаха. Сега единствената светлина идваше от лампата на шлема му… и от звездите.

И сякаш не стига това, а и костюмът му беше малък. Космическите костюми не се изработваха индивидуално за всеки астронавт, но бяха в три размера — този на Пого беше от големия, а на Зак Стюарт — от средния.

Освен това не беше успял да извърши системна проверка на костюма.

Показанията за кислорода бяха критични. В бутилките беше останал въздух за по-малко от час и половина. Ако имаше време и беше сам, Пого щеше да ги презареди от модула… но се беше наложило да действа бързо и да изчезне още по-бързо.

— Пого, чуваш ли ме? — Гласът на Черток звучеше странно. Кухо и някак отдалеч. Сигналът сигурно се прехвърляше до Земята и оттам — към Киану.

Но поне някой явно го беше чул.

Дауни му отговори по следния начин:

— Пет по пет. — Този отговор беше възприет от тестовите пилоти и датираше отпреди три поколения, като „пет“ беше най-високата степен по скалата за сила и яснота на сигнала. „Пет по пет. Силно и ясно“. — Къде си?

— На ръба на Везувий.

Дауни погледна нагоре към „Брахма“.

— Не те виждам. Тъмно е. — „А костюмите на «Брахма» са сини“.

Ново забавяне. Сигналът определено се пренасочваше, най-вероятно през Бангалор. Което означаваше, че всички знаят какво се е случило с Патрик Дауни.

Докато се движеше през мембраната, по дългия проход и после по дъното на шахтата, Пого беше направил някои генерални промени в плана си.

Отначало, когато разбра, че пак е жив, искаше да се свърже със Зак и останалите. Но три неща го бяха убедили, че идеята не е добра. Първото беше тялото на друг ревенант, убит, което Пого разчете като знак, че бившите му колеги са склонни към насилие.

Второто беше, когато видя Зак и другите членове на екипажа — съблечени, захвърлили костюмите си и в компанията на двама космонавти от конкурентния „Брахма“.

Третото беше, когато откри собственото си тяло… собственото си лице, застинало в предсмъртна агония.

Имаше нужда от предимство. От средство за давление. От отправна точка.

Освен това беше решил на всяка цена да се свърже с Линда и децата.

Несъмнено им бяха съобщили за първия инцидент — за неговата смърт. Сълзи замъгляваха погледа му при мисълта за болката и самотата им.

Сега единственото му желание беше да оправи това, да ги прегърне отново. „Не, било е грешка. Жив съм!“

Единственият начин да се свърже със семейството си — и да си осигури нужното средство за давление — беше да напусне каверната и да се върне на „Венчър“.

Затова беше откраднал костюм и шлем.

Непрекъснато го заливаха странни псевдоспомени. Образи на структури и пейзажи някъде дълбоко в недрата на Киану. Един от образите беше тъмен, светещ, обгорял. Друг беше пълен със зеленикава мъгла и странни плаващи форми. Имаше и един упорит образ на голямо създание с много крайници, облечено с дрехи, които приличаха на лъскава броня.

Пого знаеше имената им. Гарудас Скапторс. Архитекти. Знаеше също, че Архитектите са разделени на няколко фракции, всяка със собствен дневен ред.

И онзи глупав Пазач, който изобщо не беше пазач, а просто друга форма на живот. Ако изобщо можеше да му даде някакво по-подходящо име, то би било „кандидат“. Но кандидат за какво?

Имаше и друго, много други неща… идеи и концепции, които клечаха в тъмните кьошета на паметта му, като уроци по компютърни науки отпреди двайсет години — идеята, че всички същества, органични или не, оставят по-голям отпечатък върху вселената, отколкото изглежда мислимо предвид визуалните граници или физическите ограничения, че всички те оставят квантови „вълни“ и „облаци“, които могат да бъдат прихванати — и манипулирани — години след тяхната смърт или унищожение.

Шеметното объркване, придружаващо тези образи, липсата на думи, с които да облече идеите, собственият му яд, задето не е в състояние да разбере как и защо — всичко това го съсипваше и психически, и физически дори. И все пак, когато стигна до ръба на Везувий — Денис беше включил прожектора на шлема си, — Пого внезапно разбра каква е мисията му.

Не просто да си иде у дома при Линда, Даниел и Кери.

Не, трябваше да накаже Архитектите заради жестокия и зле планиран начин, по който бяха осъществили първия си контакт с човечеството.

И чак тогава да си иде у дома.

На минаване през Кошера беше мятал камъни по пчелните килийки. Разрушението беше минимално, но достатъчно красноречиво.

 

 

— Къде се пада рампата от твоята гледна точка? — изпрати той до Денис. Чакаше отговора и оглеждаше скалите и леда около себе си. Чувстваше ръцете си празни. Трябваше му тояга, нещо, на което да се подпре. Дълбоко в сенките под една издатина имаше някакви израстъци, които приличаха на сталактити.

Запита се дали е по силите на човек да отчупи ледена висулка, втвърдявала се десетки хиляди години. Отговорът беше „да“…

— Мое ляво, твое дясно… на двеста метра.

Дауни не го изчака да довърши — тръгна в указаната посока с плъзгане и подскоци, с едната ръка се подпираше на стената, с другата стискаше сталагмита и го използваше като бастун.

Прималя му… кислородният поток от бутилките не беше предвиден за такива физически усилия… и това му напомни за обстоятелствата около собствената му смърт. Как изобщо се беше случило? Лукас беше стреснал Пазача, това беше ясно, но що за създание ще реагира с убийствена ярост на една нищо и никаква светкавица от фотоапарат?

Освен ако въпросното същество не беше толкова силно и бързо, че просто бе възнамерявало да го грабне и задържи…

Ето я рампата — в основата й се бяха свлекли дребни камъни, омесени със сняг. Явно никой не я беше използвал от векове, дори хилядолетия.

Но с помощта на „бастуна“ Пого си проби път през отломките, а щом го направи, откри, че самата рампа е сравнително чиста. И неочаквано широка. Толкова широка, че можеше да побере два модула, които се движат един до друг.

Което беше добре, между другото. Слабата гравитация означаваше слабо триене и Пого поднасяше при всяка втора крачка. Макар да беше наясно, че едно падане няма да го убие, не му се искаше да започва изкачването отначало.

Времето му изтичаше.

Светлинен лъч заигра по грапавата стена на шахтата. Денис заобикаляше по ръба горе.

— Виждам те.

— Разбрано.

Дауни стигна до върха на рампата преди Денис да е заобиколил. Спря да си поеме дъх; дробовете му хриптяха. „Брахма“ се виждаше вдясно от него, шестетажна сребриста сграда, която му се струваше абсурдно близо… и „Венчър“ малко по-назад, тромав като тиква за Хелоуин.

— Дауни. — Денис спря на няколко метра от него. — Добре дошъл.

Забавянето влудяваше Пого — макар космическите костюми да прикриваха в голяма степен езика на тялото, придружаващ речта, адски дразнещо беше да види как руснакът вдига ръка за поздрав… а думите му да чуе чак след десетина секунди.

Може би това обясняваше случилото се после. В мълчанието между репликите космонавтът протегна към него дясната си ръка… но в лявата му имаше нещо! И Денис я вдигаше…

Дауни я блокира с бастуна си. Движението излезе по-силно заради ниската гравитация… Черток се завъртя.

И леденият връх на „бастуна“ проби костюма му.

Руснакът сведе поглед към процепа в плътната синя материя и кръвта, която замръзваше на капчици, превръщайки се в червена суграшица.

Чак сега Дауни го чу да казва:

— Дай ръка.

Значи не беше грешка! Денис Черток се бе опитал да го придърпа към себе си с намерение да му размаже шлема.

Само че сега не Пого, а Денис Черток губеше въздуха и живота си през пробойната в костюма. Захвърли инструмента и посегна трескаво към гърдите си… явно не виждаше къде точно е пробойната.

Имаше ли лепенка? Едната му ръка се опита да бръкне в джоб на левия крачол.

Визьорът му се замъгли, после се покри със скреж отвътре. Думи на руски. Някаква ругатня несъмнено, помисли си Пого, последвана от една-единствена дума: „Помогите“. Помощ.

Едно последно изсъскване. Черток падна по очи в снега на Киану. Не помръдна повече. Беше мъртъв.

Пого захвърли леденото си копие и взе оръжието. Така беше по-добре.

 

 

За следващите няколко минути нямаше спомен. Все едно се беше телепортирал, като в „Стар Трек“, от ръба на кратера до място на половината път между двата апарата; наближаваше „Венчър“ откъм гърба.

Не беше наранил Денис Черток нарочно. Е, руснакът заслужаваше да бъде наказан, задето го беше посрещнал с оръжие. Знаел е, че ще стане така, нали? Предвид онова, през което беше преминал Пого.

Но да го убие? Не. Дауни най-добре знаеше какво е да умреш. Внезапното, неизбежно, необратимо прекъсване на връзката. Разбира се, за разлика от Дауни, който беше разчленен и буквално беше видял, ако не и почувствал, как тялото му бива съсечено на парчета, Черток беше замръзнал и се беше задушил… сигурно е било като да се удавиш.

Говореше се, че в последните си секунди удавниците изпитвали чувство на покой. Пого се надяваше, че същото важи и за космонавтите, влезли в съприкосновение с вакуум…

И все пак това не трябваше да се случва. Беше реагирал прибързано, необмислено.

Но станалото — станало.

— Ивон, от Пого. Имам проблем.

Поне забавянето беше изчезнало — Дауни можеше да контактува директно с „Венчър“ по радиовръзката.

— Имаш, и още как, тъпо копеле такова. Видях какво направи.

— Значи знаеш, че беше злополука. — Докато отговаряше, Дауни осъзна, че не може просто да си стои на повърхността на Киану и да спори с Ивон Хол. Продължи към спускаемия апарат.

— Какво искаш?

— А ти как мислиш, по дяволите? Да се кача на борда! Не мога да остана тук.

Още пет-шест стъпки напред.

— Къде са Зак и Теа?

— Не знам. Още са долу.

— Откъде да знам, че не си убил и тях?

— Ами попитай ги.

— Щях, ако можех.

— Когато ги видях за последно, бяха добре. — Това беше истината, той нямаше причина да лъже. — Хайде, Ивон, това съм аз. С теб сме приятели.

— Колеги — поправи го тя. — Разликата е огромна. Особено когато е в минало време. — За пръв път след възкресението си Пого Дауни изпита прилив на истински гняв. Тъпа кучка: явно нямаше представа какво значи да си лоялен към колегите си от екипажа. Особено по време на мисия. Какво беше онова, дето го втълпяваха в главите на руските космонавти? „Научете се да работите заедно, защото ако един от вас се издъни, всички ще оперете пешкира“. Такава беше реалността.

— Е, аз се връщам на „Венчър“.

— Не мога да те пусна.

— Не можеш да ме спреш.

Нова дълга пауза. Този път придружена с характерно припукване в слушалките на Дауни.

— „Венчър“, от Хюстън. „Венчър“, от Хюстън. Чувате ли ме?

Пого каза веднага:

— Хюстън, от Дауни. Навън съм. Чувате ли?

Отговорът на Хюстън щеше да пристигне след осем секунди, но какъв щеше да е, Пого така и не разбра, защото се намеси Ивон:

— Дауни е на повърхността и нападна Черток. Смятам го за заплаха.

А после превключи на канал Б и му отне възможността да чуе остатъка от разговора.

— Дауни, до Хюстън, какво имате за мен?

Ново дълго изчакване. Накрая, с гласа на друг капком:

— Ъ-ъ, Пого. Остани на изчакване.

Мамка му!

Той постоя така, вперил поглед надясно към високия спускаем апарат на „Брахма“. Празният „Брахма“. Да завземе кораба би било друга маневра в стила на Хорейшо Хорнблоуър, също като гравитационното предимство. Само дето този път щяха да спечелят предимство спрямо противника, отнемайки му кораба. Е, не те… а само той, Пого Дауни.

И после какво? Да го обяви за плячка на САЩ и НАСА? Да отблъсне опита за абордаж на законните му собственици? Да го изстреля и да зареже Тадж и екипажа му тук?

Вграденото в скафандъра му екранче светна в жълто. Оставаше му кислород за половин час. Ако се качеше на „Брахма“, щеше да си осигури въздух, но щеше да се озове в капан. Трудно би презаредил кислородните си бутилки от запасите на „Брахма“ — системите бяха различни. Дори настройката на радиото щеше да му отнеме поне час.

Не, трябваше да се качи на „Венчър“.

— Дауни, до „Венчър“, през Хюстън. На стълбата съм. Никакъв отговор. Никакъв отговор!