Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (7)

Преди две години

В деня, когато погребваха Меган Стюарт, тропическата буря Грегъри наближаваше района на Хюстън. Горещият дъжд се лееше на пелени, ореше кипналата повърхност на езеро Клиър, криеше зад водна завеса централната сграда на космически център „Джонсън“, превръщаше улиците в коварни реки.

Освен това превърна процесията от „Света Бернадет“ до гробището от скръбна церемония в хаотично отстъпление. Зак съчувстваше на онази част от присъстващите, които бяха дошли да почетат Меган, макар че я познаваха бегло — като групичката родители от нейното училище, — и чиято съпричастност трудно щеше да издържи още дълго под напора на горещия дъжд, който вятърът засилваше право в лицата им.

Не че имаше опасност погребението да протече в тесен кръг. Зак не бе имал дори смътна представа колко хора ще дойдат и се изненада, когато църквата буквално се препълни. Дойдоха не само семейни приятели и съседи, а служители от космическия център и хора, с които бе работила през годините — редактори, продуценти, дори неколцина, които Меган беше интервюирала и профилирала. Зак не беше от онези, които съдят за провала или успеха на едно погребение по броя на присъстващите, но… фактите говореха сами за себе си.

Без съмнение шокиращото и публично естество на смъртта й също си беше казало думата. Новината стигна до всички медии. „Съпругата на лунен астронавт умира при катастрофа във Флорида“. Медийната тежест на историята не отстъпваше на новините за поредната холивудска актриса, моделка или друга подобна знаменитост, починала от свръхдоза наркотици. Самата Меган би одобрила съвършената буря от трагедия и печална слава.

Уви, всичко това не носеше утеха на Зак, Рейчъл или родителите на Меган.

Джеймс Дойл, бащата на Меган, беше едър и червендалест. Беше на седемдесет и приличаше на пенсиониран полицай с дългогодишна пристрастеност към алкохола, но в действителност беше пенсиониран застрахователен агент с дългогодишна пристрастеност към алкохола. Зак нямаше да забрави думите му, които сякаш обобщаваха всичко: „Без значение колко зле изглеждат нещата, винаги могат да станат още по-зле“.

Родителите на Зак не присъстваха, което беше лоша новина в повече от един смисъл — здравето на баща му се влошаваше прогресивно през последните години, а майка му страдаше от тежка форма на склероза.

Сега Джеймс Дойл седеше срещу Зак в лимузината, която погребалната агенция предвидливо им беше осигурила. Седеше и напразно се опитваше да успокои майката на Меган — Даян, стройна и жизнена жена към шейсетте. Меган приличаше на нея, не на баща си.

На седалката отпред седяха братът на Меган, Скот, съпругата му и седемнайсетгодишният им син. Скръбта им или беше толкова силна, че бяха изпаднали в състояние на безчувственост, или я контролираха желязно. Но важното беше, че са тук. Трудната задача да ги посрещне, да ги утеши и те да го утешат, му беше позволила да раздроби собствената си скръб и да я избута леко встрани.

За момента. Тепърва му предстоеше да се срине и да оплаче загубата на обичаната си съпруга.

„Или загубата на Луната“. Би се отказал от лунното си приключение, от всеки великолепен негов момент, ако това можеше да му върне Меган.

Докато пътуваха по магистралата към гробищата, Зак си мислеше за ковчега в катафалката пред тях.

Меган беше в него. Меган с дълбоките кафяви очи и закачливата усмивка. Атлетична и женствена едновременно. Стройните й крака, които дори след осемнайсетгодишен брак притежаваха магията да го вълнуват. Походката, която бе привлякла вниманието му в Бъркли.

Гърленият смях и съвършеният й глас, които, както Зак осъзна след години, бяха най-привлекателното нещо в нея.

Всичко това обездвижено и занемяло. „Опаковано за транспортиране“.

Беше намерил сили да разпознае тялото й в болницата. Гледката не беше толкова страшна, колкото очакваше. Единственото видимо нараняване беше синина от дясната страна на лицето й. Но Зак не можеше да повярва, че това е Меган… наборът от кости, мускули и кръв върху количката беше твърде неподвижен, за да принадлежи на неговата енергична, често избухлива жена.

„Стига. Време е да се държиш като астронавт — не поглеждай назад, съсредоточи се върху належащия проблем“.

Тоест — върху Рейчъл. Беше се разминала без сериозни физически травми, но шокът и загубата щяха да останат с нея завинаги.

В първите часове след катастрофата се беше държала неадекватно, проговаряше колкото да си поиска плочата и понеже Зак не можа да й угоди (устройството беше останало в смачканата кола), потъна в нацупено мълчание, което продължи цели три дни. Уж правеше всичко, което беше правила и преди катастрофата — ядеше, обличаше се, продължи да експериментира с гримирането. Нямаше нищо роботско в действията й, нищо явно, което да ги насочи към мисълта за депресия. Беше просто… тиха. Попитаха ли я нещо, отговаряше, но кратко, най-често с една дума.

Или така поне Зак виждаше нещата. Доколко надеждна беше неговата преценка обаче?

Самият той също говореше трудно. Ето и сега — нито дума не излизаше от устата му. „Поеми си дълбоко дъх“. Трябваше да е силен, не само заради Рейчъл, а и заради родителите на Меган, които седяха срещу него с изпити лица. Зак потупа ръката на дъщеря си и пробва със спокоен и делови тон:

— Стихотворението у теб ли е?

Очите на Рейчъл се разшириха от ужас. Емоция! На Зак му се прищя да извика от облекчение.

— О, боже, май го забравих вкъщи!

Но преди Зак да реагира, Рейчъл пак си надяна каменната маска. Гласът й обаче беше наситен с тийнейджърско презрение.

— Ти наистина ли повярва, че мога да прецакам такова нещо?

 

 

Когато кортежът стигна в гробищата, дъждът и вятърът бяха спрели и всичко се къпеше в прибулена слънчева светлина, която се струваше на Зак едновременно тешаща и необичайна.

Докато спускаха ковчега в гроба, пристигна друга кола, от друга посока.

За миг Зак обнадеждено си помисли, че може да е Харли Дрейк. Харли беше пострадал тежко при катастрофата и не беше изключено да остане инвалид: беше жив, но в безсъзнание. Зак се молеше да се събуди и да оздравее, защото бяха приятели… и защото искаше да разбере какво е станало.

Но от колата слязоха главен астронавт Шейн Уелдън и колегите на Зак от екипажа на „Дестини-5“, вече бивши, Теа Новински, Джеф Лайл и Марк Коскинен.

Както и човекът, който щеше да замести Зак — Травис Бюел. Новият командир на „Дестини-5“, резервата на Зак през последните две години. Травис беше слаб, четиридесетгодишен, с излъчване на университетски преподавател. Експертите, които ги обучаваха, се шегуваха, че Зак приличал на армейски пилот на хеликоптер, а Бюел — на завеян професор. Зак беше склонен да се съгласи с това наблюдение. Бюел обитаваше по-скоро света на идеите, отколкото на физическата реалност. В неговите очи човек можеше да зърне светлината на истинската вяра, било в библейския Йехова, било в превъзходството на САЩ, било в необходимостта кацането на Шакълтън да се извърши ръчно, а не от компютър. За всичко това бяха спорили през последните две години. Дори сега, при това разстояние и при тези обстоятелства, Зак виждаше праведния огън в очите на своя заместник.

На крачка зад екипажа на „Дестини“ вървеше Тадж Радакришнан, накипрен в хубав шлифер, за разлика от астронавтите, които бяха наметнали грозни жълти дъждобрани над пилотските си комбинезони с емблемата на НАСА. Теа забърза пред другите и щом дойде при Зак, каза:

— Извинявай, че закъсняхме. Едва не ни върнаха.

Разбира се… Бурята, която съсипваше погребението на Меган, затрудняваше и въздушния транспорт в района, особено малките реактивни самолети на НАСА, поискали разрешение да кацнат на летище „Дпингтън Фийлд“.

Не се бяха виждали от пресконференцията. Теа го прегърна. Ръцете й бяха неочаквано силни.

— Господи, Зак, толкова съжалявам…

В най-добрите си години Теа Новински беше астронавтският еквивалент на филмова звезда — руса, синеока, със страхотна фигура. Истинско американско момиче. Половината астронавти в службата вярваха, че със Зак са любовници. Не че тази мисъл не го бе изкушавала. Помежду им наистина съществуваше привличане. Но имаше и причини отношенията им да си останат професионални и платонични. Първо, теснотията, в която живееше екипажът на „Дестини“, беше несъвместима с романтиката. Както често казваше Харли Дрейк: „Видиш ли веднъж как другарчето ти използва тоалетната на тавана, вече го гледаш с други очи“. Това важеше с двойно по-голяма сила за романтичните копнежи по колега от противоположния пол.

Второ, Теа бе имала не една страстна и проблематична връзка с мъже от гилдията, включително и неотдавнашната си забивка с един метеоролог от военновъздушните сили, с когото се беше запознала в Кейп Канаверал. И като я гледаше как се мята в рулетка от разнообразни емоции — от чиста радост до истеричен гняв — заради някоя дребна грешчица на майор Последен, Зак допълнително губеше желание да си пробва късмета.

А и, откровено казано, преследването на жени не беше част от личния му арсенал. Неговият арсенал беше претъпкан с други неща — искрена обич към семейството и смазващо чувство за отговорност към първата пилотирана мисия до Луната през новия век.

А в този конкретен момент Теа изобщо не изглеждаше добре — носът й течеше, кожата й беше на червени петна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Хей — каза Зак с пълното съзнание, че няма да заблуди никого, — това не нарушава ли карантината ви? — Екипажът на „Дестини-5“ трябваше да е затворен в центъра, изолиран от циркулиращите бацили.

Вместо да го наругае цинично — нормалната й реакция на всеки глупав опит за проява на хумор, — Теа преглътна поредната порция сълзи и приклекна да прегърне Рейчъл, която стоеше на крачка зад Зак с Джеймс и Даян. Макар изражението на Рейчъл да не се промени, телцето й застина, забеляза Зак. Беше се подразнила, че някаква бегло позната жена я прегръща? Това ли беше?

Или задето я прегръща Теа Новински конкретно? Зак нямаше нито времето, нито енергията да разсъждава по този въпрос. Уелдън и Коскинен отведоха Теа по-назад сред множеството, а Тадж докосна мълчаливо Зак по рамото.

Двамата бяха прекарали заедно доста време, време изпълнено с приключения и интензивна работа — двегодишно обучение в Хюстън, Русия и Япония, последвано от шестмесечен престой на Международната космическа станция. Работеха чудесно заедно, харесваха се, но така и не станаха приятели. Докато бяха на космическата станция, разговорите им нито веднъж не се бяха отклонили от чисто професионалните теми. За разлика от сега — при всяка своя среща напоследък двамата се усмихваха, шегуваха се, разменяха си семейни снимки. Сякаш колкото по-лоши ставаха отношенията между страните им, толкова по-добре се разбираха самите те.

Зак и Рейчъл заеха местата си.

Скърбящите утихнаха, докато отец Тони четеше кратката заупокойна молитва. Отец Тони беше млад свещеник от ирландски произход, който беше поел енорията на „Света Бернадет“ близо до космическия център, защото беше запален фен на космическите полети. Бедничкият сигурно не беше предполагал, че ще ръководи точно такава церемония. Молитвата му беше трогателна и милостиво кратка.

А после Рейчъл най-сетне показа някаква емоция — преглътна шумно да овладее сълзите си, пристъпи напред и каза високо:

— Това беше любимото стихотворение на мама. От Сара Тисдейл.

Гласът й се оказа достатъчен, за да разплаче отново част от присъстващите. Рейчъл разгъна листа и с ясен глас — глас много по-зрял, отколкото Зак беше очаквал от нея, глас, който му прозвуча съвсем като на Меган — прочете:

— Ако смъртта е нежна и можем да се върнем,

ще слезем в нощ уханна при стария си свят,

морето ще намерим, снаги ще сгънем

и ще поемем сладостта на липовия цвят.

Замълча и сведе глава — или така поне се стори на Зак, който не виждаше почти нищо през сълзите в очите си.

— Ще слезем нощем на брега ехтящ

при морските вълни, тъй тихи и гръмовни.

И тук за час под небосвода бдящ

щастливи ще сме, и в смъртта — свободни.

Семейството на Меган потегли с отделна кола към къщата на семейство Майър, където да изчакат и посрещнат гостите след погребението.

Уелдън се качи при Зак и Рейчъл в лимузината. За облекчение на Зак — какво, за бога, трябваше да си кажат в такъв момент? — Рейчъл се потопи в плочата си. Зак се възползва от възможността да рестартира предишния си живот или поне да се опита.

— Благодаря ти, че им позволи да дойдат — каза той. Имаше предвид астронавтите от „Дестини-5“.

— И да исках, не бих могъл да ги спра.

Напротив, би могъл. Но Зак оцени по достойнство подтекста на казаното.

— Какви са последните новини за Харли?

— По-добре е. В сравнение с преди.

Макар и потънал в личната си скръб, Зак още беше настроен на честотите на НАСА и ясно долови равните части неохота да се приеме страшната истина и желанието въпросната истина да му бъде спестена.

— Ще ходи ли?

— Прогнозите не са добри.

Призля му. За енергичен човек като Харли инвалидността щеше да е жестоко наказание. Още беше млад, значи му оставаха колко, четиридесет или петдесет години в инвалидна количка? С патерици? На легло? Импотентен? Дали смъртта не би била по-милостивият вариант?

Уелдън явно не беше в настроение за разговори. Зак се досещаше, че главният астронавт още се чувства виновен за зле подбрания момент и съдържанието на разговора им в нощта след като Меган беше загинала, когато Зак — едва приключил с депресиращата задача да уреди транспорта на тялото обратно в Хюстън — завари Уелдън в чакалнята на болницата.

— Е — беше му казал Зак тогава, — май не съм в най-добрата си форма за полет до Луната, нали?

Разбира се, и двамата знаеха, че Зак е отпаднал от екипажа на „Дестини-5“ в мига, когато Скот Шолър беше съобщил ужасната новина.

— Боже, Зак. Ако говорехме за двумесечно забавяне, щеше да е друго. Но и двамата знаем, че не става въпрос за това. — После някой му звънна по телефона и това сложи край на разговора им. Оттогава не бяха говорили.

Сега Зак знаеше кого са избрали за негов заместник, макар че това беше ясно от самото начало.

— Значи се спряхте на Бюел.

— Той беше резервният вариант, знаеш.

— Е — каза Зак и се усмихна чинно, — ако не друго, това поне ще затвори устата на част от критикарите.

Гласовита, макар и малобройна група от блогъри отдавна надаваха вой, възмутени, че за командир на първата лунна мисия през новия век е избран човек без опит в тестовите полети, като пренебрегваха факта, че прилуняването на „Венчър“ няма нищо общо с управлението на какъвто и да било самолет или хеликоптер. И че в огромната си част, почти изцяло всъщност, кацането ще се извърши от бордовия компютър.

— Ще имаш друг шанс, Зак. Правилата на Дийк все още важат. — Дийк Слейтън беше ръководил подбора на екипажите по време на мисиите „Джемини“ и „Аполо“ преди половин век и стилът му на работа се беше превърнал в традиция и нещо като неписан закон в НАСА. — Ако си избран за дадена мисия и загубиш мястото си по независещи от теб обстоятелства, получаваш място на друга мисия при първа възможност. — Слейтън беше наложил това правило по лични причини — бил планиран за втория орбитален полет от серията „Мъркюри“, веднага след полета на Джон Глен, но заболяване го приковало към Земята за следващите десет години. — Просто ми кажи, когато се почувстваш готов.

— Ако изобщо се почувствам готов. — За щастие, като цивилен служител на НАСА, Зак нямаше нужда да си търси друга работа. В Агенцията имаше шейсет астронавти, но само десетина от тях участваха активно в космически полети. Останалите се занимаваха с административни и логистични дела или работеха другаде в правителството. Дори никога повече да не стъпеше в симулатор, Зак нямаше да остане със скръстени ръце. Всъщност само преди седмица се беше чудил накъде ще поеме кариерата му след мисията до Луната; дори му беше хрумнало, че ще е най-полезен, ако се включи в екипа, който изучаваше новите лунни проби и техните индустриални приложения.

Сега, след катастрофата, тази възможност все още му изглеждаше добра, особено предвид предизвикателствата от практически характер, с които щеше да се сблъска в новия си живот без Меган. Сега беше самотен родител на момиче в пубертета. Щеше да носи сам цялата отговорност за възпитанието и отглеждането на Рейчъл, за това как и с какво се храни, с какви момчета излиза, какви дрехи са подходящи и приемливи, има ли проблеми с месечния си цикъл и прочие.

— Сега мислиш така. След половин година може да мислиш друго. Важното е, че шансът ще те чака.

Първото име, което предложих, беше „Джърди“. Това е дума на един от аборигенските езици и означава „голяма сестра“, „кака“. Само че неколцина свръхчувствителни идиоти възразиха, че 1) било сексистко, 2) било неточно, и 3) само защото аз съм открил проклетото нещо още не значело, че имам право да го кръщавам.

Този малоумен спор продължи седмици. Междувременно хората свикнаха да наричат V2016 K1 Киану и на мен това име ми хареса. Звучи аборигенско, а и започва с к, точно като каталожния номер на околоземния обект.