Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (74)

Приятели мои, мога да ви кажа само едно — че чудната мълва за събитията, произхождащи на нашата нова луна, предвещават Велики неща. Предречени знаци се явяват дори сега, тази вечер, докато с вас си говорим. Нищо чудно Възкресението да се случи пред очите ни. Нека се помолим.

Преподобният Дики Ботъмли, Унитарианска църква, Канзас Сити, 24 август 2019

— Оттук ще трябва да продължим пеша — каза Харли.

— Крайно време беше — каза Саша Блейн. Рейчъл закима ентусиазирано.

Черният път беше останал зад тях и вече няколко минути бусът подскачаше по кална трева. Ако не беше ниската скорост, Рейчъл отдавна щеше да е повърнала.

Харли беше спрял в края на Клиър Лейк Парк, недалеч от езеро Пасадина, източно от реката. Светлините на няколко пожарни и линейки примигваха под дъжда на Шосе 1 на стотина метра южно, вляво от буса на Харли.

— Мисля, че сме вътре в зоната — каза Саша.

Космическият център „Джонсън“ не се виждаше, закрит от светещия плазмен купол на обекта, който се въртеше бавно около оста си на няколкостотин метра от тях, на другия бряг на езерото. Приличаше на закрития стадион в Ню Орлиънс според Харли, само дето този купол беше осветен отвътре… и налазен от някакви ъгловати гърчещи се форми.

Или пък нещата бяха вътре и се опитваха да излязат?

— Ти успя — каза Рейчъл. — Докара ни.

— Не бързай да ми благодариш.

Рейчъл и Саша му помогнаха да слезе от буса, задача, усложнена от многословните уверения на Харли, че нямал нужда от помощ.

— Със слизането може и да се справиш — каза Саша, — но едва ли ще стигнеш далеч в дъжда и калта без нас, така че се примири.

Веднага щом колелета на инвалидната количка потънаха в мократа трева, Харли спря да се оплаква. За щастие дъждът не беше успял да превърне пръстта в лепкава кал, макар че в тази част на Хюстън това не изискваше особени усилия. Саша и Рейчъл изключиха електрическото захранване на количката и забутаха Харли към пътя.

Движеха се под дърветата, за да се скрият колкото от кроткия дъжд, толкова и от погледа на полицаите и другите хора, струпали се на шосето.

Пулсиращата светлина на обекта напомни на Рейчъл за общинския панаир — беше ходила тайно там с Ейми и още няколко приятелки от квартала. Светлините на атракциите и шеметните лупинги на скоростните влакчета ги бяха заслепили… дотолкова, че не видяха служителя от охраната. Наказанието им се размина само защото взеха да се кискат като луди и да флиртуват с младежа.

— Някой забелязал ли е — каза Харли, — че обектът има нещо като маяк?

Саша се замисли.

— Не прилича много на маяк.

Беше права. Светлината, която Харли беше оприличил на маяк, пулсираше неравномерно… светло, тъмно, светло, светло, тъмно.

— Надявам се, че не е прожектор — каза Харли.

— Прожектор, който търси цел за топлинния си лъч — каза Саша.

— Престанете! — повиши глас Рейчъл.

— Извинявай — каза Харли. — Понякога забравяме, че… Така или иначе, по-близо от това трудно ще стигнем. И сега какво?

Дъждът почти беше престанал, но откъм плавателния канал духаше силен вятър.

— Искам да се приближа още — каза Рейчъл. Убедена беше, че обектът не е оръжие. В противен случай половината град отдавна щеше да е в руини. Не, сферата просто си клечеше в полето, сякаш чакаше…

— Дори да приемем, че идеята е добра — каза Саша Блейн, — а според мен не е… как? Обектът е от другата страна на езерото!

— Може да минем по моста — каза Рейчъл и посочи. — Ченгетата са долу на пътя.

— Така е — каза Харли. — И после какво? Обектът се вижда добре и оттук… приближихме се достатъчно. Нали не искаш да го докоснеш?

— Не знам какво ще направя, ясно? Но мисля, че трябва да се приближим още. Мисля, че обектът трябва да ни даде нещо, или да ни каже нещо.

— Та това е сложна извънземна машина! Защо просто не ни изпрати сигнал?

— Точно това смятам да разбера — заяви Рейчъл. — Вие можете да дойдете с мен или да останете тук.

Заряза ги и хукна към насипа. Но когато започна да се катери към шосето, калта и чакълът й погодиха номер и тя се хлъзна назад.

Докато се изправяше, а Харли и Рейчъл я настигаха ядосани, силна светлина окъпа и тримата.

— Вие там! Не мърдайте!

Рейчъл помисли, че ще припадне. Петима мъже вървяха към тях. Единият беше Шейн Уелдън.

— Проследихме ви — каза Бинъм на Харли. Уелдън, Бинъм и придружителите им успяха с общи сили да качат Харли на шосето.

— Доста отдалече сте ни следвали. Не ви видяхме.

— Наложи се да спрем за едни джаджи — каза Уелдън и посочи един млад мъж от екипа си, който носеше на каишка през рамото си нещо четвъртито.

— Това гайгеров брояч ли е? — попита Саша Блейн.

— Да. Най-доброто, което успяхме да намерим за толкова кратко време — каза Уелдън. — Имаме и камера. — Показа им един „Никон“, като онези, които използваха астронавтите. — И спектрометър. — Друг от помощниците му мъкнеше кутия два пъти по-голяма от гайгеровия брояч. — Това бебче е било създадено преди десетина години за лунните експедиции. Дори не знам дали работи.

— НАСА нямат равни в планирането.

— Не бери грижа — каза Уелдън. — В момента цял екип инженери ми сглобяват машинки, с които ще разбера какво е яло това бебче на закуска. — И кимна към обекта, който надвисваше над тях като купола на голям стадион.

— Като стана дума за закуска — каза Саша Блейн. — Какви са последните данни за материала, който поглъща това нещо? Вода, кал, растителност?…

— Изглежда, има известно абсорбиране, нали, Брент? — каза Уелдън и погледна мокрия и навъсен човек на Белия дом. — Но нищо голямо. Няма данни, че Земята ще бъде всмукана в миниатюрна черна дупка.

— Поне засега — добави Бинъм.

— Няма ли вече да тръгваме? — попита Рейчъл. Бяха се качили на шосето, но само стояха и си говореха. Рейчъл беше щастлива, че не са я арестували, благодарна беше за помощта, но чувстваше, че трябва да стигне до обекта колкото се може по-скоро. И вече губеше търпение.

Харли я хвана за ръка.

— Добре, отиваме…

— Не. — Брент Бинъм се изстъпи пред тях с пистолет в ръка. — Това е враждебен обект. Дори тук сме прекалено близо до него. Дадох разрешение да дойдем само за да съберем допълнителна информация.

— Брент… — Уелдън излезе напред.

— Спри! — изкрещя Бинъм. Ако питаха Харли, човекът от Белия дом изглеждаше направо откачил. И нищо чудно. — Аз… аз нося отговорността!

— Не — каза Харли. — Аз я нося. По собствените ви думи, твоите и на Шейн. Накарахте ме да подпиша документите. Официално аз отговарям за контактите с извънземни. И казвам да вървим.

Бинъм се колебаеше, разкъсван от съмнения.

— Виж — каза Харли, — от гледната точка на Белия дом аз отговарям за това нещо. И аз ще понеса вината при евентуален провал. — Протегна ръка напред. — Дай на заден, Брент. Крайно време е да поемем инициативата, а не само да реагираме, както досега. — Посочи обекта. — Щеше ли това нещо да е тук, ако не бяхме взривили трижди проклетата бомба на Киану? Дай ми пистолета. Не искам никой да пострада.

Бинъм му го даде, без да се противи. Дори изглеждаше облекчен.

Чак когато остави оръжието в скута си и сложи ръце на колелетата на инвалидната количка, Харли осъзна, че целият се тресе.

И че всички останали трескаво се опитват да забравят какво се е случило току-що.

След броени минути вече бяха на моста. Саша Блейн току поглеждаше през перилата да провери дали водата отдолу не реагира на всмукването, предизвикано от въртящия се обект.

— Засега всичко изглежда наред.

— Вижте — каза Харли. Вдясно от тях, от другата страна на лагуната и доста далеч северно от обекта, в мрака подскачаха светлинки. — Надявам се, че са на наша страна.

— Това май ще се окаже най-опасното нещо, което съм правил в живота си — каза Уелдън.

— Дай боже — каза Харли и всички се засмяха.