Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (32)

Реших да поствам текста на военноморския химн, с някои подходящи за случая промени:

О, Боже, пази и насочвай онези,

които летят в небето безкрайно,

които в опасности бдят,

през бури и в слънце омайно.

Молитвата чуй за онези, които летят.

Поствано на neomission.com ОТ UK BEN

Много намясто! Браво!

Поствано на същия сайт от Jermaine

Добре си уловил чувството, но Пого Дауни ще се обърне в гроба си, ако разбере, че си използвал военноморския химн.

Поствано на същия сайт от JSC GUY

 

На Лукас Мунарето никак не му беше допаднала идеята да остави Зак и Наталия сами, особено след смъртта на Дауни. Но заповедите си бяха заповеди, а и решението на Зак да прати един от тях през мембраната беше разумно.

Не че изгаряше от желание да остане в онази ужасна кухина. Напротив, с огромно удоволствие каза довиждане на Киану с неговите червени светулки, хаотичен климат и смъртоносни машини. Но би предпочел Зак и Наталия да бяха дошли с него.

Щом стигна до Бъз и възобнови връзката, докладва на Бангалор и Хюстън за всичко, което беше видял, после изпълни указанията им да влезе в модула, да се нахрани, да си почине и да презареди костюма си.

Беше уморен до смърт и заспа на секундата. Събуди се след два часа, схванат от неудобната поза. Костюмът беше студен и му убиваше. Още се чувстваше уморен. Викове, прекъсвани от статичен шум, долитаха откъм слушалките му.

— Викаме те от половин час!

— Бях си свалил слушалките.

— Не ги сваляй повече.

Опита се да съобрази кой от капкомите е на смяна в Бангалор. Трябваше да е някой от тренировъчния екип — Сергей? Наяр? Гласът не му звучеше познато. А уж точно затова избираха капкомите от екипа, с който астронавтите бяха работили — предполагаше се, че познатият глас им действа успокояващо.

— Кой се обажда?

— Викрам. — Мамка му, самият ръководител полети! — В състояние ли си да работиш?

Лукас се беше обучавал за работа с модула на НАСА само веднъж, в Хюстън, във връзка с една програма за обмяна на опит. Докато в кабината на „Брахма“ познаваше всеки уред и метален шев — познаваше дори звуците и миризмите, — модулът Бъз му беше непозната територия, трътлест цилиндър, висок два метра и половина и съвсем малко по-широк. Натъпкан беше с оборудване, а кабинката му тънеше в мрак, защото Лукас — освен че беше забравил да включи радиото — не беше включил и вътрешното осветление.

— Готов съм — каза той на Викрам и посегна към шлема и ръкавиците си. Беше го страх да попита какво са намислили в Бангалор…

А после модулът се разклати.

— Исусе! — Беше вторият най-ужасяващ момент за деня… и на една от челните позиции в живота му. Дали онова чудовище, дето беше убило Пого, не го беше последвало тук?

— Повтори, Лукас.

Светлина пробяга по вътрешността на модула и Лукас си отдъхна. Притисна лице към прозорчето на задния люк… и видя двама астронавти, един в костюм на Коалицията и един в костюм на НАСА.

— Зак и Наталия са тук!

— Не те чувам, повтори — каза Викрам, без да крие раздразнението си, което стигна до Лукас с няколко секунди закъснение… и от разстояние четиристотин и четиридесет хиляди километра.

Радиото на модула изпука и едновременно с шума от Бангалор в слушалките си Лукас чу гласа на Теа Новински:

— Лукас, Теа и Тадж сме. С костюм ли си?

 

 

След двайсет минути Лукас стоеше край модула и слушаше Тадж.

— Денис се прехвърли на борда на „Венчър“ да наглежда Ивон — каза командирът му.

Беше докарал още една шейна от „Брахма“ — празна.

— Не ти е останало време да я натовариш ли? — пошегува се Лукас.

— Не получи ли инструкции? — сопна му се Теа. — Шейната е за изнасяне на трупове. — Грабна повода и повлече шейната към мембраната, която се мержелееше на стотина метра от тях.

Лукас замълча; чудеше се какво да й отговори, което незнайно защо я вбеси още повече.

— Запасите им са свършили преди час.

— Да, при нормални обстоятелства това би било вярно.

Двамата с Тадж настигнаха Теа и Лукас им разказа за вятъра и светулките.

Тадж изглеждаше объркан.

— Искаш да кажеш, че зад тази завеса има въздух, който може да се диша?

— Знам само, че не е вакуум. — Лукас се обърна към Теа с надеждата да открие в нейно лице още един оптимист, пък било то и за кратко и с пълното съзнание за безпочвеността на въпросния оптимизъм. — Знаем ли в какъв режим ще работят костюмите при наличие на налягане и кислород в атмосферата?

— Да — каза Теа. — Ще действат в същия режим, както действат и при вакуум. Освен ако Зак и Наталия не са си махнали шлемовете и въздухът не се е оказал годен за дишане, почти сигурно е, че са мъртви.

— Ами ако са седнали… без да се движат, за да намаляват потреблението?

— И това са взели предвид в контролните зали — отвърна Тадж.

— Но изчисленията им няма как да са съвсем точни…

— Не са — прекъсна го Теа. Явно искаше да сложи край на дискусията. — И точно затова операцията ни се води по спасяване и прибиране.

Стигнаха мембраната.

— И просто сте минали през това? — попита Тадж невярващо.

— Мембраната е дебела десетина метра, може би по-малко — каза Лукас.

— Не помниш ли, проклет да си? — сепна се Теа.

Лукас се ужаси, и не само от нескрития й гняв. Теа, изглежда, беше забравила, че думите им се записват, нищо че щяха да минат часове преди да ги чуе някой друг.

— Дебелината се мени. Когато се върнах, мембраната ми се стори по-тънка.

Теа оглеждаше как мембраната е прикрепена към скалата.

— Чува ли ни някой? — попита Лукас.

— Само в двете контролни зали — каза Тадж. — И двете страни се съгласиха временно да блокират откритото излъчване.

— За всичко има първи…

Теа не довърши, вперила поглед в мембраната, която се издуваше.

Някой минаваше през нея! Тадж издърпа Теа назад.

— Отдръпнете се!

Наталия се измъкна със залитане през мембраната.

Лукас я прихвана. Тя очевидно се зарадва да го види, толкова се зарадва, че взе да говори несвързано, смесваше английския с руски и току повтаряше „ворволака“.

— Успокой се! — каза Тадж.

— Слава богу, че не могат да чуят това по телевизията — измърмори Теа, хвана Наталия за раменете и я обърна към себе си. — Наталия, къде е Зак?

— Оставих го…

— Какво си направила?

— Чакай, Теа — прекъсна я Тадж, след като провери показанията на кислородния запас в костюма на Наталия. — Трябва да я отведем при модула. Кислородът й е на привършване.

— Мамка му! Добре!

Двамата с Тадж прихванаха Наталия и почти я понесоха назад към Бъз.

— Зак беше добре, когато го оставих — каза Наталия и обясни накратко, че и двамата са си свалили шлемовете и са дишали въздуха на Киану.

Като чу това, Теа сякаш се поотпусна.

— Добре. Какво друго става вътре? И какво е „ворволака“?

— Дума, която моя баба използвала. Нещо като призрак или вампир. Таласъм.

Наталия все още изглеждаше на ръба на истерията и английският й пръв беше паднал жертва пред напрежението. Лукас трудно я разбираше.

— Чакай, чакай — каза Теа, объркана и раздразнена от европейския фолклор на руската космонавтка. — Нищо не ти разбирам.

Вече бяха стигнали до модула.

— Знам, че не е за вярване — каза Наталия, а после вдигна ръка към камерата на шлема си. — Но ще ви покажа.

Тадж издърпа от раницата на гърдите си свързващ кабел.

— Не само на нас, а и на Хюстън и Бангалор.