Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (76)

        … Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!…

Уилям Шекспир, „Бурята“

Да следваш Архитекта беше като да вървиш след чудовището на Франкенщайн в силна буря… Меган се беше впила в ръката на Зак, двамата току навеждаха глави да се предпазят от летящи отломки. Страх ги беше да не изгубят от поглед гигантското същество.

Като нищо можеха да го изгубят. Светлината беше слаба, като при залез. Вятърът беше силен, връхлиташе на пориви и носеше боклуци, принуждаваше ги да затварят очи.

— Дано Камила е добре — каза Зак. — Ти кога я видя за последно?

— Грабнаха я точно като мен — каза Меган. — Предполагам, че са я отнесли в храма, но… не знам. Чувствам, че трябва да останем и да я потърсим.

— И аз — каза Зак, — но и да я намерим, това няма да разреши непосредствения ни проблем. А може дори да влоши положението ни.

Архитектът прекоси обгореното стърнище около храма, после направи остър завой и навлезе в нещо като огромен овоиден тунел. Голямото умно извънземно, както Зак беше започнал да го нарича за себе си, вече не залиташе — гигантът явно си беше спомнил за какво служат краката, след като ги е държал на склад векове или хилядолетия.

— Някаква идея накъде води това? — извика Зак на Меган.

— Към друга камера. — Отговори му, без да изчаква подсказка от Архитекта, а миг по-късно осъзна, че камерата се нарича Фабриката. Фабрика за производство на какво?

Отговорът й убягна, защото Меган се спъна лошо.

Беше й трудно да поддържа темпото на Зак. Да, теренът беше неравен. Да, тя беше изтощена. Но когато се спъна за трети път, разбра…

Краката й се подгъваха. Нещо по-лошо, очите й също сдаваха багажа. Почти сякаш — каква ужасна мисъл — остаряваше с по няколко години всяка минута.

Беше твърде слаба, за да изрече на глас въпроса… едвам успяваше да се държи за Зак. Навлязоха в тунела към Фабриката.

Тук вятърът беше още по-силен, но постоянен, а не на пориви. Почти все едно се бяха озовали в тръбата на вентилационна система.

— Вятърът духа в лицата ни — каза Зак. — Което означава, че атмосферното налягане зад нас е по-слабо, отколкото там, където отиваме.

— Това лошо ли е?

— Не виждам какво добро може да означава.

— Да спрем тогава?

— Защо? Зад нас няма нито храна, нито вода, нито отговори. Единствената ни надежда е в онзи твой исполински приятел.

Сякаш другото не стигаше, повърхността тук беше още по-неравна, а на места се впиваше болезнено в босите крака на Меган. Зак поне беше с чорапи. Вървяха толкова бавно, че със сигурност щяха да изостанат от водача си.

— Не ми се вярва да стигнем далеч — каза Зак. — Подът е толкова грапав, сякаш ходим по корали.

Съсредоточена върху усилията си да остане права и в съзнание, Меган не отговори.

— Още ли си в контакт с него? — попита я Зак.

Тя намери сили да отговори:

— Попитай ме нещо.

— Ами не че мога да направя нещо по въпроса, но от едното научно любопитство… Как, по дяволите, би могла да помогне човешката раса на Архитектите в тяхната война? Половината от хората, който дойдоха тук, са мъртви… Останалите сигурно вече са си тръгнали.

— Други могат да дойдат при теб.

— Други? Тук? Как?

— Ами, такова, устройството за трансфер вече е активно — каза тя. — Извинявай, просто това е терминът, който се появява в главата ми. — Спря и се обърна към него. — Така, те ще доведат хора тук. И после ще ги пренесат в своя свят.

— Това няма ли да отнеме хиляди години?

— Да.

— Ние не живеем толкова дълго.

Тя заби пръст в гърдите му.

— Не ти. Твоите потомци.

— Не ми харесва идеята да обрека други хора на доживотна присъда тук, във вътрешността на Киану.

— Те ще имат шанса да тласнат в една или друга посока бъдещето на интелигентния живот в галактиката за следващите сто хиляди години. Това не си ли струва саможертвата?

— Тези хора доброволци ли ще бъдат, или… знам ли, мобилизирани принудително?

— Не знам. Аз… съжалявам. — Главата й клюмна. — Зле ми е.

Той я прегърна с една ръка и я привлече към себе си. Меган трепереше.

— Виж, може би ще успея да пратя съобщение до Хюстън…

— Мисля, че остави радиото си в храма.

— Значи съм идиот.

— Всъщност едва ли има значение. — Или Зак я беше разбрал погрешно — а и как би могъл да разбере нещо, с което самата Меган не беше готова да се изправи лице в лице? — или се беше съсредоточил върху практическата страна на проблема. Завъртя я лекичко, така че да продължат напред, макар и много бавно.

— Какво ще стане, ако кажа „не“ на тази принудителна мобилизация, дето са я замислили Архитектите?

— Ти вече каза „да“.

— Как?

— Чрез действията си. — Вече виждаше отговорите, макар че те не я радваха. — Решението е взето.

— Не е честно така.

— Вселената не е честна — каза Меган. — Зак, аз умирам отново.

Сега вече Зак разбра. И откачи.

— Не, не, не! — извика и я стисна здраво, сякаш така можеше да я спаси. — Просто си уморена. Хайде да си починем.

— Знам какво става с мен! — каза тя. — Това тяло има малък срок на годност. Било е временно, колкото да ти осигури някой, с когото да… с когото да говориш. — Самата тя вече скърбеше за изгубения си живот, за нещата, които никога нямаше да преживее, за лицата, които никога повече няма да види, гласовете, които няма да чуе, докосванията, които няма да усети.

Без Зак. Без Рейчъл.

Така Меган позна загубата.

И онази част от нея, която беше свързана с Архитекта, изкрещя отчаяно: „Защо? Защо сега?“

Но отговор нямаше.

 

 

След малко излязоха от тунела в кухина, много по-голяма от предишната… И много различна. Вместо джунгла, каквато имаше в другата подземна камера, преди времето там да се разбеснее, тук гледката наподобяваше урбанистичен пейзаж със сребристи небостъргачи и огромни кутии, свързани с кабели, отдушници, мостове. Тук-там между структурите имаше широки проходи. Другаде всичко беше наблъскано нагъсто като в манхатънски жилищен квартал.

И в голямата си част все още се оформяше, растеше и се сглобяваше пред очите им.

— Какво е това място?

— Фабриката — промълви Меган с последни сили.

— Какво произвежда?

— Околна среда. Форми на живот. Провизии и резервни части. Всичко.

— Е — каза Зак, — тук поне ходенето ще е по-лесно.

— Посочи пода, който беше настлан с равен тухлен паваж като онзи в тунела между Везувий и мембраната.

— А и въздухът все още става за дишане. — Страхувал се бе, че излязат ли от тунела, ще попаднат във враждебна среда. — Ами онези хора, които Архитектите ще доведат?

Меган се олюля и Зак я прихвана.

— Извинявай. Въпросите ми могат да почакат. Трябва да хапнеш нещо. Трябва да се подслоним някъде… — Замълча, после попита: — Чу ли нещо?

Меган изправи гръб.

— Да.

Беше човешки глас, който пищеше ужасено… детски глас!

— Това е Камила! — каза Зак.

Архитектът се намираше южно от тях — ако приемеха, че тунелът се пада на север — и беше зает със своите си задачи. Звукът идваше отдясно.

— Остани тук — каза Зак на Меган и тръгна покрай каменната стена.

— Не, мерси — каза Меган. — И аз идвам.