Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (35)

Не знам кои са по-лоши — в Хюстън или в Бангалор. Сякаш гигантски конус от мълчание се е спуснал и върху двата центъра. Нещо адски странно става с експедициите на Киану, а ВСИЧКИ МЪЛЧАТ.

Поствано на keanu.com от Jermaine

Кафетерията на космически център „Джонсън“ беше щурмувана от многобройния персонал на контролната зала и медийния контингент. Супите и сандвичите бяха свършили, витрините, обикновено пълни с пай и кексчета, сега зееха празни. Въпреки това Рейчъл и Ейми успяха да грабнат няколко вафли, пликчета с бонбони и бутилки газирана вода.

— О, боже, има само „Чиитос“ — каза Ейми. — Искам „M&M“.

— Ще вземеш „Чиитос“ и ще ги изхрускаш с наслада — каза Рейчъл. Двете момичета се разкискаха, но щом касиерката ги стрелна с поглед, млъкнаха.

— Внимавай — каза Ейми.

— Тук ме познават — каза Рейчъл, повече с надежда, отколкото с увереност. — Просто рядко виждат хубави момичета.

Това ги разсмя отново, а после телефонът на Ейми запя и тя го извади, докато Рейчъл я водеше към една маса по-далеч от касиерката.

Седнаха и Рейчъл каза:

— Мислех, че си го изключила.

— Включих го преди минутка. — Погледът на Ейми вече се беше оцъклил по познатия начин. Мислите й очевидно бяха другаде, така че Рейчъл включи плочата си.

Никога не беше виждала екрана толкова пълен. Личната й пощенска кутия беше претъпкана, фейсбукът й — претоварен, а новинарският й абонамент се подновяваше през няколко секунди.

И всички новини бяха за Киану, „Дестини“, злополуката с Ивон Хол и мълчанието на НАСА!

— Боже, всичко на екрана ми примигва.

— И на моя — каза Ейми.

Рейчъл повика личните си съобщения. Искаше да се свърже с приятелките си и да поговорят за нещо важно, а не само за глупавата мисия на баща й.

„Добре ги преметнахте!“ — пишеше една приятелка.

„Трева@Johnson.com! Яко!“ — пишеше друга.

Рейчъл се обърна към Ейми.

— Нали уж го беше включила преди малко?

— Добре де, само му бяха изключила звука.

— Ейми! — Рейчъл й взе телефона. Апаратът не само предаваше думите им, а и камерата му беше включена.

— През цялото време е бил включен! — възкликна тя и го изключи.

— Добре де, какво толкова? Знаеш, че Трейси искаше да дойде. Така поне можеше да чува какво си говорим!

— Направила е нещо повече. Мисля, че ни е включила директно в Мрежата!

— И какво? Половината планета е в интернет. Това не значи нищо.

— Ейми… — Рейчъл млъкна, останала без думи. Понякога Ейми беше толкова тъпа… — Хората пускат търсене с ключови думи КЦ „Джонсън“ и Киану, а и с моето име също. Така че адски много хора са разбрали какво правим и какво си казваме. — Прилоша й.

— Мисля, че някои от тези заглавия са дошли от твоя телефон. — Навря телефона си в лицето на Ейми. Новинарските заглавия се сменяха постоянно.

— Изобщо не би трябвало да крият тези неща.

— Да, добре. А тревата, дето я пушихме и дето половината свят вече го знае?

— Рейчъл, покрай цялата бъркотия с експедицията, мислиш ли, че на някой му пука за това?

Рейчъл изведнъж видя някой, на когото може и да му пукаше.

— Тихо — каза тя на Ейми и кимна към централния вход. Джилиан Дуайт току-що беше влязла с униформен служител от охраната на космическия център. — Остави си нещата.

— Но аз още съм гладна…

Рейчъл издърпа Ейми от стола й и буквално я повлече към страничния изход. Кафетерията беше пълна с хора. Може би щяха да се измъкнат незабелязано…

Излязоха във влажния мрак откъм задната страна на сградата. Добре, че беше тъмно. А и не се виждаше жив човек.

— Къде сме? — попита Ейми.

— Ако продължим ей натам, ще стигнем до астронавтската сграда. Кабинетът на татко е на четвъртия етаж.

— Можем ли да влезем?

— Не, заключено е. — Рейчъл вървеше бързо. Планът й беше да заобиколи астронавтската сграда и да се върне в сградата на контролния център. За щастие в комплекса беше трудно да се загубиш — имаше само бетонни алеи и тук-там по някоя цветна леха. От баща си знаеше, че центърът е бил проектиран като колежански кампус, защото ако някога закриели НАСА, сградите щели да се използват за това.

Нямаше значение. Важното беше да не ги хванат.

— Тревата още ли е у тебе?

— Да, разбира се! Ох, мамка му…

Рейчъл се огледа за място, където да я хвърли.

— Зад онзи ъгъл…

Завиха и налетяха на трима мъже, двама от охраната на центъра и някакъв рус тип с бяла риза с къс ръкав.

Рейчъл стисна по-силно лакътя на Ейми, за да я накара да продължи напред, без да им обръща внимание.

— Рейчъл Стюарт! — извика русият.

— Какво? — Сети се кой е. Бинъм, онзи от Вашингтон.

— Търсехме ви.

— Окей — каза тя. — Намерихте ни.

Бинъм се обърна към мъжете от охраната.

— Вземете им телефоните.