Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (17)

Свръхчовешките усилия не струват пукната пара, ако не постигат резултати.

Ърнест Шакълтън (1916)

Докато Зак се занимаваше с Ивон и другите нововъзникнали проблеми, Пого Дауни беше последвал Лукас до „Брахма“.

— Вашият човек отделя от времето си да ни помогне. Смятай това за компенсация.

Премълча, разбира се, че така имаше шанс да погледне отблизо апарата на Коалицията и неговия „харпун“. Заключението на Зак се оказа правилно — устройството не беше оръжие, поне не в обичайния смисъл на думата. Просто закотвяше „Брахма“ към хлъзгавата нискогравитационна повърхност.

Пого имаше противоречиво мнение за Зак Стюарт. Пичът беше умен, това беше ясно. Разбираше от наука и инженерство. Познаваше системите и процедурите. И за разлика от почти всички останали, познаваше историята на въпросните системи и процедури, знаеше как и защо са се развили по начина, по който са се развили.

Нещо повече — Зак Стюарт беше умен по един умен начин: познаваше отлично собствените си силни и слаби страни. Не се правеше на пилот, за разлика от немалко други свръхобразовани цивилни типчета в астронавтската служба, които бързо-бързо се научаваха да заместват любимите си думи от сорта на „капучино“ и „шардоне“ с пилотски лафчета като „адски жежко“ и „темпо, печен“.

Зак Стюарт работеше яко и залагаше на личния пример. Не го беше страх да си оцапа ръцете, а когато се правеше на майстор (една все по-важна роля по време на космическите мисии), наистина боравеше умело с инструментите.

Обичаше науката, но не я развяваше като знаме. Освен това умееше да подходи дори към най-идиотските експерименти — от онзи вид, който астронавтите наричаха „гледаш звезди на герданче, пикаеш в бурканче“ — така, че да запали интерес у колегите си.

Което беше свързано с друго негово качество — Зак беше схватлив и съобразителен. Беше си отгледал ефективни и дълготрайни връзки с хора от различни сфери на науката и медицината — макар че това можеше да се очаква от един астронавт, принадлежащ към „света на сдуханите техничарчета“, както го наричаше Пого.

Това — добре, но как беше влязъл под кожата на кукловодите, дирижиращи подбора на екипажите? Онези, които контролираха полетите? Явно притежаваше умения, достойни за лобистите във Вашингтон — истински акули, които Пого бе наблюдавал с ужас по време на едно свое пребиваване в Пентагона.

Стюарт, изглежда, беше спечелил на своя страна дори административния персонал — секретарките и системните администраторки. Но пък трагичното вдовство определено гъделичкаше майчинския им инстинкт.

Само че, мамка му, трябва да имаше и някакво друго предимство, иначе НАСА нямаше да му даде командването на първото лунно кацане през новия век.

И все пак…

Пого познаваше не един и двама от специалните сили — военноморски тюлени и момчета от параспасителните отряди на военновъздушните сили, — които без да им мигне окото скачаха в ледена вода или прелитаха през планински проход в безлунна нощ, убиваха хладнокръвно, било със снайпер, било с голи ръце. И всичко това без да поставят под съмнение получената заповед или да се тревожат за последствията.

Самият той, след някое и друго питие, охотно би се причислил към същия клуб.

Чудеше се дали Зак Стюарт е достатъчно безскрупулен да убие човек или — още по-трудното — да издаде заповед, която да изпрати негов колега на сигурна смърт.

Извънкорабната дейност около „Брахма“ беше в началния си етап — отваряха товарните отделения и вадеха кашони и сандъци. След петнайсетина минути на Пого му доскуча.

Освен това му писна да слуша разговора на Зак и Тадж, които мъдро бяха решили да преминат на обща честота, вместо да изчакват всяка реплика да се препредава през наземните екипи. Кажи-речи първото нещо, което Пого разбра от цялото това дърдорене, беше, че Тадж има проблем в командно-контролната система на кораба си. Идеше му да се свърже с „Венчър“ и да им каже: „Хей, дори индиецът волю-неволю се обажда на Бангалор за помощ с компютрите!“, но засега се сдържаше.

Особено след като разбра друго — че изригванията на Киану всъщност са нещо като спирачни ракети… Но фона на това му се струваше твърде лековато да си прави шеги за сметка на Тадж.

Като малък Пого Дауни упорито вярваше, че НЛО-тата са извънземни космически кораби и че правителството крие нещо. Когато порасна и постъпи във Военновъздушната академия, вече беше забравил за тези си подозрения. Пак там научи нови и по-добри начини да се съмнява в почтеността на правителството. Но все още вярваше, че човечеството не е само във вселената. Затова да стои върху извънземен космически апарат беше… не беше съвсем неочаквано.

Беше си много яко всъщност.

Когато Наталия Йоркина, другият руски астронавт в екипажа на „Брахма“, излезе от кораба и се присъедини към Лукас, Пого окончателно се почувства в ролята на трето колело.

— Аз ще тръгвам. Желая ви късмет — каза на астронавтите от Коалицията.

— Късмет ще ни трябва, благодаря — отвърна Наталия.

 

 

Когато се върна при „Венчър“, Пого завари Зак отвън — мотаеше се около товарното, в което държаха модула. „Да те хване Бъз“ — така се шегуваха момчетата от тренировъчните екипи.

От години НАСА имаше глупавия навик да дава имена на оборудването. Дори бяха провели конкурс за име на модула, който щеше да участва в третата лунна експедиция, и победител излезе „Бъз“ — по прякора на втория човек, стъпил на Луната.

Е, където и да се намираше в момента, Бъз Олдрин със сигурност си умираше от кеф, защото, за разлика от луноходите „Нийл“ и „Джийн“, които бяха тъпкали гадната, подобна на азбест лунна почва, „Бъз“ щеше да е първият, стъпил на един наистина нов свят.

Или космически кораб. Да не забравяме това.

„Венчър“ се издигаше на осемнайсет метра височина, а сянката му — заради ниския ъгъл на слънчево огряване — беше три пъти по-дълга. Именно в тази сянка Зак дръпна кабела, който отваряше една пета от товарния отсек на „Венчър“… и Бъз се плъзна по рампата и започна да се разгъва.

Когато тренираха това на Земята, процесът беше доста шумен и напомняше на Пого за дразнещия дрънчащ звук, с който старите увеселителни влакчета се катереха към върха на кръглата конструкция преди поредното шеметно спускане.

Но тук, в снежния вакуум, звук нямаше. С някакво странно величие колелетата на Бъз се спуснаха по местата си, кабината се разду до пълния си размер, а златната антена от полиестерни влакна се разгъна. Само за някакви си сто и двайсет секунди паякообразното возило придоби окончателния си вид, готово за работа.

— Тук ми изглежда по-голям — каза Пого. В складовете в Хънтсвил, заобиколен от макети на спускаеми апарати и картонени луноходи, Бъз му се беше струвал малък и дори жалък. Не и на Киану обаче.

— Достатъчно голям си е той. — Зак изглеждаше разсеян, което беше разбираемо предвид обстоятелствата. Задачата да командва новаторска мисия до околоземен обект беше достатъчно предизвикателство сама по себе си, а ето че сега мисията му неочаквано се беше трансформирала в нещо още по-небивало, почти невъобразимо — първия в историята на човечеството контакт с извънземен космически кораб.

Как можеше човек да се подготви за такова нещо?

Пого му помогна да извадят и другото необходимо оборудване от товарния отсек на „Венчър“ — допълнителни кислородни бутилки, научноизследователския комплект, нови камери, намотки кабели. Разтоварването не протече съвсем гладко. Една от кислородните бутилки се заклещи в товарното. Не искаше да излезе, и толкова.

— Сякаш е пораснала, мамка му! — изтърси Пого, преди да съобрази, че ругае по отворен комуникационен канал.

И тук Зак Стюарт се прояви в пълния блясък на величавия си стоицизъм. Без да каже и дума, мина напред в списъка за разтоварване, отвори съседния отсек и търпеливо се зае да вади оттам нещата и да ги подава на Пого.

След като отсекът се изпразни, Зак взе една отвертка и проби дупка в междинната стена. После я огъна с клещите по краищата.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — Пого изобщо не се беше сетил за този подход. Това, което правеше в момента Зак, твърде много му приличаше на нещата, които самият той майстореше в гаража си у дома…

— Тази стена не е носеща, а преградна — отвърна Зак, после взе отвертката и я натика в отвора, за да освободи заклещилата се бутилка. — Освен това, когато си тръгнем, всичко това ще остане тук.

Пого не можа да реши кое намира за по-изненадващо — факта, че Зак успя да освободи бутилката по този революционен начин, или че за половин час каза само две изречения.

 

 

Херметизираната кабинка на Бъз приличаше на мехур и беше голяма точно колкото да побере четирима астронавти, но толкова нагъсто, че трябваше едва ли не да дишат на смени. Но за двама беше сравнително удобна. Засега обаче нямаше нужда да разхерметизират кабината, защото Бъз можеше да се управлява и отвън (на практика модулът беше захранвано с батерия електрическо возило не много по-сложно от обикновена количка за голф).

Или, както Зак демонстрира нагледно, можеше да се бута и влачи по снега към Везувий.

Само след няколко минути двамата стояха на ръба на кратера.

— Как си, шефе? — попита Пого. Продължителното мълчание на Зак започваше да го тревожи.

— Добре съм, оглеждам терена. Виж. — Зак взе едно парче лед, замахна със сила и го хвърли в кратера. — Не мога просто да го пусна — може да минат цели десет минути, докато стигне дъното.

Отблизо шахтата Везувий напомняше на Пого за метеоритния кратер в Аризона — гигантска дупка в земята, широка повече от километър и поне двеста метра дълбока. Бяха ходили там на обучение по лунна геология. Само че аризонският кратер беше скалист, а шахтата Везувий беше предимно бяла, покрита с древен сняг и лед, освен там, където нажежената пара от изригването беше разкрила скалата отдолу.

Зак започна „огледа“ с геоложки наблюдения.

— Ако изригването е било вулканично, оголените места щяха да са черни.

— А и камънаците щяха да са разместени — добави Патрик. Нямаше само Зак да води огледа я! Та той имаше петстотин часа геоложко обучение.

— Значи не е било истинско изригване, а само пара.

— Някъде долу се събира топлина.

— Залежи и скални пластове.

— Много стари обаче.

Вървяха бавно по ръба, отдалечавайки се от „Венчър“ и „Брахма“.

— Жалко, че дъното е в сянка — каза Пого.

— Ако изобщо има дъно. Ако не е бездънна яма.

— Каквото и да е, може да е дълбоко само сто километра.

Пого зърна нещо в ниското и спря толкова рязко, че едва не падна. Вдигна слънчевия си визьор, за да вижда по-ясно.

— Зак, ела да видиш.

Зак застана до него и се взряха в потъналите в сянка дълбини.

— „Венчър“, получавате ли образ? — попита Зак.

— Ако спрете да подскачате така, може и да получим — отговори Теа. Камерите на шлемовете бяха страхотни джаджи, но имаха един съществен недостатък — реагираха на всяко помръдване.

— Добре, ще се опитаме да не мърдаме — каза Зак. — А това ще го наречем аномалия номер едно.

— Нищо не се вижда…

— Прилича на рампа — каза Патрик. — Точно на един часа, на една трета от височината от дъното нагоре.

— И наистина, от този ъгъл дъното на шахтата се различаваше ясно. Сравнително гладка заснежена повърхност… и нещо като рампа, изсечена в стената на шахтата.

— Десетина метра широка според мен — добави Зак. — Но може и да греша.

— На мен ми изглежда достатъчно широка за модула.

— Здравейте! — Пого вече бе чул гласовете на Лукас и Наталия по радиото и знаеше, че идват. Лукас теглеше шейна, натоварена с оборудване и припаси.

— Яко! Някой в Бангалор явно е проявил предвидливост — каза Пого.

— На мен ми прилича на руска иновация — каза Зак.

След малко на ръба стояха четирима изследователи. Зак посочи рампата. Патрик чу как Наталия ахна.

— Удивително…

— Жалко, че не стига до ръба — въздъхна Лукас.

— Далечко е — съгласи се Зак. — Ще отидат два часа само докато обиколим по ръба на кратера.

Което напомни на Пого нещо и той каза: — А с Бъз какво ще правим? Няма лесен път до дъното на това чудо.

Зак се обърна в масивния си космически костюм, слънчевият визьор на скафандъра му беше вдигнат… и Пого видя, че шефът му се усмихва.

— Всеки да хване по едно колело.

Без да схваща идеята, Пого се подчини и посегна към модула.

— И сега какво?

— Вдигайте — каза Зак. На Земята Бъз тежеше триста килограма; на Киану можеше да го вдигне сам човек, но поради размерите му беше по-удобно да го носят четирима. — Така — продължи Зак, — а сега към ръба. Ей там, при стръмното…

Чак сега Пого си даде сметка, че Зак смята буквално да пусне Бъз през ръба.

— По мой знак — каза Зак.

Пого не беше единственият, който хранеше съмнения.

— Зак, сигурен ли си? — попита Наталия.

— Да. Трябва да изследваме Везувий, а модулът има нужните за това инструменти. Без повече въпроси, моля. Едно, две, три!…

Тласъкът отдалечи лунохода на два-три метра от ръба, после апаратът се понесе бавно надолу, удари се в една стърчаща скала, завъртя се, но не се преобърна. Астронавтите го видяха как подскочи два пъти, точно като „Венчър“ при кацането си, после се кротна на снежното дъно.

— Не е за вярване, мамка му! — възкликна Пого.

— А ние как ще слезем? — попита Лукас.

— По същия начин — каза Зак. Поведе Пого към ръба… и го бутна.

Във Военновъздушната академия Пого беше направил двеста скока с парашут. Добре познаваше мига на изначален ужас при всеки скок, но импровизираното естество на този, както и мисълта, че няма парашут на гърба, вързаха стомаха му на възел.

Във всеки случай побърканата маневра потвърди едно нещо — че с право са избрали Зак Стюарт за командир на такава мисия.